четвъртък, 2 декември 2010 г.

Причини за покръстването на княз Борис I

автор: Галина Котова

Княз Борис е български владетел, оставил изключително важен отпечатък в средновековната българска история. Държавник и дипломат от най-висок ранг той официално налага християнството като държавна религия в България и урежда българския църковен въпрос. Негова е и заслугата за формирането на българската народност. Покръстването на княз Борис е изключително важен момент в средновековната ни история. То е резултат от вътрешни и външни причини, които са обективно оценени от гения на княз Борис. Покръстването е акт, който се свързва, както с религиозната реформа, така и с приемането на Българската държава в лоното на християнските цивилизации.
За покръстването на княз Борис пишат много български историци като проф. Димитър Ангелов1, В. Златарски, В. Гюзелев2 и П. Петров, Й. Андреев
Налаганите ни от атеистичния режим през миналия век /1944 – 1990 г./ концепции, че княз Борис налага християнството със силата на меча и чрез държавната принуда не отговарят на историческата истина. Целта им е да омаловажат изключителната роля на християнството за формирането на българската народност и нация, както и за политическото, икономическо и социално развитие на Българската държава през вековете. В противовес на тази историческа лъжа трябва да се подчертае, че всички запазени извори говорят, че християнството е донесено на Балканския полуостров от св. ап. Павел и не спира да се разпространява по време на масовите гонения от страна на римските императори. Неоспорим факт е, че след Медиоланският едикт от 313 г. християнството става позволена религия в рамките на Римската империя. По времето на княз Борис то е силно разпространено и сред местното балканско население: траки, илири, прабългари и славяни.
Важно е да се отбележи, че след създаването на българската държава /681 г./ в продължение на два века религиозният облик на населението е твърде разнообразен. Трябва да се отчете фактът, че в античността, ако не са сключили конкретен мирен договор помежду си, всички държави са във война. Това от своя страна много динамично променя границите на различните държави. По този начин, в зависимост от военното завладяване или загуба на територии в една държава или попадат различни общности и население, или респективно отпадат.
Християнството прониква в българските земи и чрез знатните пленници и тези с по-особени качества. В резултат на пребиваването им сред знатните семейства, те имат възможност пряко да оказват влияние върху висшите български среди. Именно така постепенно, но необратимо се променя коренно религиозният облик на българското общество.
Сериозно изследване трябва да даде отговор на въпроса за процентното съотношение между християни и нехристияни в българската държава през тези два века. Може да се приеме обаче, че числеността на християните в България нараства динамично, тъй като няма целенасочена държавна политика срещу християните.
Причините за покръстването на княз Борис и приемането на християнството като официална религия много често се отъждествяват. Този подход обаче е много неправилен. Възприемането на християнството „става жизнена необходимост не само за уреждане на международното положение на страната, но и за нейното вътрешно укрепване”3. Така причините трябва да се групират в две основни групи: вътрешни и външни.
Вътрешно-държавните причини са няколко. Първата е необходимостта от привеждането на административните и правни норми в държавата по подобие на развитите християнски страни. В действителност България възниква на прага на най-високо развитата цивилизация в средновековна Европа – Византийската империя. Това спомага българските владетели отблизо да наблюдават принципите и правилата на държавническо ръководство на Византия, както и да ги прилагат на практика. Същевременно в средата на IХ век България е солидна държава от гледна точка на територия и ресурс – човешки и стопански. Нейните граници се простират от Черно до Адриатическо море, от Тиса до Днестър и от Карпатите до Родопите. Именно тези земи се явяват и основен източник на храни и стратегически суровини. Важните за стопанското развитие на всяка държава през средновековието основни находища от сол и мед се намират на Българска територия.
Същевременно съседните на България страни основават своята цивилизация на християнството. Назрява идеята, че ако България иска да утвърди това свое положение, то тя трябва да бъде приведена по образец на работещите модели.
През IX век, когато повечето от народите са обединени около двете големи империи – Византия и империята на Карл Велики, то предимствата на християнския свят се обуславя и от вътрешната му политическа организация. Държавната организация на езическа България е „основана на родовия и племенния строй”.4 Родовите племенни главатари, образува могъщо съсловие, което пази старателно своите привилегии и се стреми да ограничи сериозно централната власт. Факт е, че всяка власт подлежи на оспорване. Силните аристократични родове предявяват претенции към върховното държавно управление. Поради тази причина целта на всеки владетел е да затвърди централната власт и да предотврати центробежните сили за откъсване на територии. Цялата аристокрация и народа трябва да са убедени, че трябва да се подчиняват на държавната власт.
Безспорно най-мъдрият ни държавник княз Борис, съзнавайки, че всичко това пречи на утвърждаването на България, предприема конкретни стъпки. Това, което прави Борис е Църква-държава или държава-Църква. Това е също като Византия – работещ модел. Затова много по-вероятно е, че случилото се по време на Борис е въвеждане или официализиране на християнството. То става първостепенна религия, защото християните са най-многобройни. Църквата няма нужда от защита. Такава нужда има държавата.
От Аспарух до Крум и Борис християнството е позволена религия в рамките на българската държава. Наблюдава се прагматична политика по отношение на религията. Борис иска нещата да се стабилизират и поемат правилния път по отношение на религиозната политика. Борис отчита всички фактори. Борис дръзва да приеме модела на Византийската империя и му дава името България. Българите реквизират и прехвърлят за себе си едно понятие, подобно на Рим. Те налагат своя омоним върху една универсална идея.
Безспорно през IX век християнството доказва, че със своето виждане за сакраментален характер на държавата, то властта на самодържеца е неоспорима. Владетелят е от Христа Бога цар. Той вече има власт, дадена му от Бога.
Третата вътрешно-държавна причина за налагането на християнството като официална религия в е преодоляване на етническото и религиозно многообразие на населението. Християнството се явява „обединителна идеология за двата основни народностни елемента в българската държава – славяни и прабългари, нещо, което не била в състояние да извърши нито една от съществуващите дотогава у нас религиозни системи”.5 Има българска държава, но няма български народ. За дългосрочна перспектива на държавата е нужна изключително здрава спойка.
Всяка общност има етноопределящи елементи – език, специфична материална и духовна култура, територия, общност, религия. Много трудно някоя от общностите в Българската държава може да наложи някои от тези елементи над другите. Княз Борис като далновиден политик съзнава, че общата вяра трябва да е акцентът за определящ елемент. Фактът, че християнството е способно да направи тази така необходима консолидация, го доказват следващите десетилетия.
Така от едно военно образование Борис прави държава от християнски тип. Той покръства държавата, обвива я с кръста. Това е завета на Борис. Политическите намерения са есхатологични. Тази държава приема параметрите на Църква. Тя е хем във времето, хем във вечността. Борис съзнава, че тази държава, която няма религиозна политика е временно явление.
След като изяснихме вътрешните причини за приемането на християнството, то трябва да се спрем и на външните. Външнополитическото положение на държавата показва, че България е голяма държава с обширна територия и многобройно население. Тя „съперничи във всяко отношение на другите две големи европейски държави – Византия и немското кралство”.6 Но в очите и на едната и на другата тя остава варварска държава и не се ползва винаги с необходимия авторитет. На Борис е необходимо да влезе в семейството на християнските владетели, да стане равен на тях във всичко.
Изключително важно за княз Борис е международното признание на авторитета на държавата. Всички християнски владетели получават правомощията си чрез Църквата от Бога. За да бъде равен на тях и българският владетел трябва да е приел християнството. Съществена причина за налагане на християнството в България е и желанието на господстващата класа да се приобщи към културата на своето време. А тази култура е християнска, тя е достояние на християнските държави.
От всичко казано по-горе можем да обобщим, че причините за покръстването на княз Борис и българския народ се делят на вътрешни и външни. Вътрешните благоприятстват укрепването и неоспоримостта властта на самодържеца, променя се държавния модел в съответствие с работещите християнски модели и се преодолява етническото и религиозно многообразие на населението. Същевременно във външно-политическо отношение България получава международно признаване. И именно Борис с драматична смелост променя целия модел. Той дръзва да промени законодателството, да направи Църква-държава. При Борис има категоричност всичко да се промени, изградено върху църковни канони, за да пребъдва България през вековете.


1 Д. Ангелов пише по проблеми като „Създаване на българската държава и формирането на българската народност”, участва като съавтор на голяма част от трудовете по българска история, издавани от БАН
2 В. Гюзелев пише книгата си „Княз Борис I”, както и многобройни стаии за християнството и средновековната история на България
3 Василев, В. История на България. Кратък очерк. БАН, С. 1981, стр. 15
4 Мутафчиев, П. Книга за Българите. С. 1987, стр. 173
5 Ангелов, Д., Гандев, Хр., Тодоров, Н. История на България. том I, С., 1961, с. 94
6 Ангелов, Д., Гандев, Хр., Тодоров, Н. История на България. Том I, С., 1961, с. 95

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Василев, В. История на България. Кратък очерк. С. 1981.
2. История на България. Том I. БАН. С. 1961.
3. Мутафчиев, П. Книга за Българите. С. 1987.
4. Гюзелев, В. Княз Борис Първи. С., 1968.
5. Константинов, П. История на България с някои премълчавани досега исторически факти. С., 1993.
6. Златарски, В.История на Българската държава през средните векове. Том I, С. 1993.