Произход на прабългарите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за Произхода на прабългарите. За произхода на българите вижте Произход на българите.

Понятието „прабългари“ е въведено през 19 век от историческата наука за обозначаване на група номадски племена с неясен етнически произход, мигрирали по време на Великото преселение на народите от Централна Азия през Великата степ. Те усядат на територията на Европа, където впоследствие основават няколко средновековни държави. Тези племена са наричани от ранносредновековните летописци с различни имена като: българи, кутригури, утигури, скити, мизи, хуни и др. Вследствие на разселването си те са претопени на местата където усядат от други племена и народи, като езикът и културата им изчезвават напълно. Днес често това наименование се замества с термина „прабългари“, „древни българи“ и дори просто „българи“. Не е изяснен и въпросът, дали „българи“ е било тяхното самоназвание, или е име дадено им от други народи.

Същност[редактиране | редактиране на кода]

Произходът на прабългарите е проблем, все още предизвикващ дискусии. По своята езикова принадлежност прабългарите биват причислявани от преобладаващия брой съвременни учени към тюрко-алтайските народи. Предполага се, че прабългарският етнос се е формирал в Централна Азия (Източен Казахстан) между Каспийско море и планината Имеон (Памир, Тяншан и Хиндукуш). Други възможни райони са Алтай, или Западен Сибир, Таримската котловина, Западна Монголия, Южен Сибир и горното течение на Иртиш. От края на 16 век насам са предлагани различни хипотези, някои от които удивляват с тяхната причудливост и упорството в отстояването им. Повечето авторитети отхвърлят схващанията за автохтонния (или тракийски), за славянския, за татарския и за угро-финския произход на прабългарите. По-популярни, но също оспорени, са хунските и огурските варианти на урало-алтайската хипотеза. Някои научни трудове и любителски изследвания в последните години възраждат друга хипотеза, според която прабългарите са смесено хунско-иранско население.

Разнообразните теории за произхода на прабългарите най-общо могат да бъдат определени към две направления – първо, за алтайския им и, второ, за арийския им етногенезис. Трета теза застъпва смесеното им формиране като народ. Всяко от първите две направления не изключва участието като влияния, асимилиране и т.н. на население определяно за доминиращо от другото направление. Всъщност разликата между тях не е само в спора дали прабългарите са арийци или алтайци, а кое е първичното. В този смисъл най-точно е да се говори за смесен произход, който от една страна е формулиран от някои сериозни учени като отделна трета теория, и от друга не отрича и не противоречи на другите две взаимно оспорващи се теории. Той се фокусира не върху това как е започнал процесът, а върху резултата от него – древнобългарският народ.

Най-разпространена е тюркската теория за произхода на прабългарите която се налага в 20 век и се споделя от редица международни и български автори и авторитетни издания като Енциклопедия Британика, Брокхауз, но се оспорва от средата на 20 век и особено силно днес от някои наши учени, които причисляват прабългарите най-общо казано към арийските ирански народи, което може да се приеме като една добре аргументирана, но небезспорна работна хипотеза.

Несигурността около произхода на прабългарите се дължи най-вече на оскъдните и противоречиви сведения за ранната история на прабългарите. Друга причина за нееднозначното представяне на историята на прабългарите в литературата е новата тенденция в България след 1989 г. за оспорване на съществуващите дотогава схващания и фактът, че „новите прабългаристи“ са често неспециалисти, склонни към свободно тълкование на писмените извори, предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответната подготовка, както и произволна датировка и етническа атрибуция на археологическите паметници.[1]

Политизиране[редактиране | редактиране на кода]

  • В началото на 20 век и особено след Първата световна война, когато България воюва със славянските си братя от Сърбия и Русия, все повече се налага „тюркската теза“ за произхода на прабългарите. Сред нейните стожери се открояват учени като Иван Шишманов, Стефан Младенов и Васил Златарски. Прабългарите са обявени за държавнотворен народ, а „нечистият“ славянски произход на съвременните българи, се превръща в тяхно предимство. Прабългарите са сравнени с германските франки и викингските руси, които мобилизират гало-римското, респективно източнославянското население, като създават неговата държавност във Франкското кралство и Киевска Рус.
  • В годините на Втората световна война, когато България се сближава с Нацистка Германия темата за прабългарите става актуална. Националсоциализмът определя като пълноценна единствено една раса – арийската. В този контекст славянската компонента особено в културно-антропологичен план тотално се пренебрегва за сметка на прабългарската, въпреки че съвременния български е славянски език. Много български историци започват да налагат идеята за „несъществената роля“ на славянския елемент при формирането на българската народност и значението единствено на прабългарския компонент и изтъкването на близостта му с хуните и по-специално с арийските народи.
  • След Втората световна война нещата се преобръщат. В българската наука отново се налага тюркската теория за произхода на прабългарите. Българите се приемат отново за предимно славянски народ, а тюркският прабългарски примес се определя като нищожен, като ролята на славяните за формирането на българската държава е силно надценена.
  • С възприемане на евроцентричната доктрина в България и приемането на страната за член на ЕС и особено след отдалечаванито ѝ от Русия, от началото на 21 век прабългарите в изследванията на редица учени отнова биват изяснявани като ирано-арийци, които доминират числено над славяните в ранносредновековна България.[2][3] В този контекст славянската компонента отново тотално се пренебрегва за сметка на прабългарската, която е необосновано преувеличена.

Писмени извори[редактиране | редактиране на кода]

Основни сведения за прабългарите дават текстовете на Йорданес (Йордан), Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала, Феликс Енодий, Михаил Сирийски, Захарий Изповедник, Константин Манасий, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката, Менандър Протектор, Анастасий Библиотекар, Никифор Грегора, Ананий Ширакаци, Мовсес Хоренаци (Мойсей Хоренски), император Константин Порфирогенет, Комес Марцелин, Йоан Антиохийски, Зонара, Димитър Хоматиан, Равенския козмограф, Ахмад ибн Фадлан, Именникът на българските ханове, Кавказката хроника Дербент-наме, Анонимният римски (латински) хронограф за 354 г.(Хронограф на Момзен). Относно обичаите им някои данни се съдържат в летописа Джагфар тарихъ, Законника Торе записан по поръка на волжко-българския хан Урус Айдар /805 – 855 г./ и др. Допълнителен материал на изследователите дават археологията (с находките от Вознесенка, Глодоси, Малая Перешчепина, Наги Сент Миклош и на Балканите), етнографията, антропологията, културологията и лингвистиката.

Етноним[редактиране | редактиране на кода]

В латинските хроники етнонимът „българи“ се среща за първи път като „Vulgares“ (334 година). За първо официално свидетелство за прабългарите с този етноним историческата наука, приема споменаването на прабългарите („Ziezi ex quo Vulgares“) в късноантичен латински сборник, достигнал до нас в няколко преписа, писани IV-V век. Текстът е част от списък със синовете на библейския Сим и народите, които произлизат от тях. „Ziezi ex quo Vulgares“ се превежда, като „Зиези, от който са българите“, където Зиези е син на Сим и внук на Ной.[4]

В арабските извори името се среща като „бурджан“, докато с „булгар“ са отбелязвани волжките прабългари.[5] Съществуват най-различни предположения и хипотези за произхода на етнонима „българи“, подобно за говорения от тях език и етническият им произход. Не е изяснен и въпросът дали „българи“ е епоним (т.е. самоназвание) или име дадено от друг народ. Трябва да се има предвид, че името „българи“ наподобява различни думи от алтайски и индоевропейски произход, които съдържат корена „бълг“, „блъг“, „булг“ и т.н.

Най-старото предположение дава византийският автор Йосиф Генезий (X в.), според когото „българи“ идва от някой си господар Булгар. Следва предположението, което свързва „българи“ с името на река Волга, което в латинските езици е Булга. Първо то е застъпено от Никифор Григора (1294 – 1359) и е валидно до края на Средновековието и дори през време на Българското възраждане Христофор Жефарович, Паисий Хилендарски, Константин Фотинов, Петко Славейков, както и от българския учен Иван Шишманов. През 1872 година чешкият етнограф Вилхелм Томашек дава мнение, че „българи“ означава „смесен народ“, „смес от народи“ от пратюркското „булга“ („булгамак“) – „размесвам“, „смесвам“, мнение възприето от Васил Златарски и Стоян Младенов. Унгарският тюрколог Г. Вамбери през 1882 година изказва теза, че „булгар“ означава „бунтовници“, „метежници“ от същия пратюркски корен („булгамак“), но със значение на „подстрекавам“, „бунтувам“, теза възприета от Й. Немет и отчасти от езиковеда Д. Дечев. Според обяснението на Б. Симеонов „булгар“ може да се тълкува като „потомци на булгар“, като под булгар се има предвид бозайник от рода на белките, който е възможно да е бил тотемно животно на прабългарите.[5] Сред по-новите тълкувания появили се след лансирането на иранската хипотеза за произхода на прабългарите са, че думата произхожда от осетинската дума „бългерон“, т.е. „човек, който живее в покрайнината“ или се прави връзка с афгански език, където „булгар“ означава „човек, обитаващ отвъд планината“. Други предположения са, че „бълг“ изразява идеята за живот, човек, общност и трябва да бъде тълкувана като „хора“, „човеци“ или че „българин“ означава „велик човек“ и т.н.[5]

Антропологични и генетични изследвания[редактиране | редактиране на кода]

Карта на Западна Евразия, показваща генетичното влияние през последните 1500 години, на преселници, чийто произход е извън региона. За България и Чувашия е отчетено проникване единствено на монголоидни гени, но докато в България то е минимално в Чувашия не е така.

Антропологични особености на анализираните скелетни останки и образът запечатан на златното съкровище от Наги сент Миклош,[6] разкриват хора, при които преобладават европеидните черти, примесени с някои монголоидни белези. Пример за наличие на монголоидни черти е и възстановката по череп на ичургубоила Мостич.[7] При някои от находките, монголоидни белези липсват.[8] Палеоантропологичните находки от всички некрополи в Поволжието, Украйна и Молдова, които са приписвани на прабългари, свидетелстват за сложни етнообразуващи процеси.[9] Това са предимно брахиокранични европеиди с леко изразени монголоидни примеси.[10] Носителите на монголоидните елементи са основно представени в мъжката част от находките, докато женските находки са с по-изразена или пълна европеидност.[11]

Скелетни останки от обширната територия на Казахстан, държава заемаща по-голямата част от Централна Азия, изкопани на различни места, които са датирани между 15 век преди новата ера и 5 век след новата ера, са изследвани генетично. Разпределението на източно и западно евразийски гени през периода в региона, съответства с наличната археологическа информация. През периода от 13-и до 7 век преди н.е., всички проби принадлежат на западно-евразийски хаплогрупи, а по-късните свидетелстват за пристигането на носители на източноазиатски такива, които съжителстват с носителите на предходния генетичен субстрат и се смесват с него.[12]

Според Световен атлас на генетичните смешения публикуван в списание Сайънс през 2014 г. българите са носители на 2% сибиро-монголски ДНК-частици, примесени в региона през 9 век, което според авторите кореспондира с претопяването на прабългарите в завареното население.[13] Според същия анализ чувашите, които също претендират прабългарска връзка, са носители на около 9 % източноазиатска ДНК, която е примесена на 3 пъти през различни времеви интервали, като приноса през 9 век е обвързан от авторите със създаването на Волжка България и смесването на прабългарите със завареното, основно европеидно население.[14][15] Присъствието на тези източноазиатски компоненти в Европа е преценено като последица на преселението на малки групи азиатски номади през ранното Средновековие. В тази връзка, някои учени предполагат, че генетичният принос на прабългарите в двата региона е бил незначителен и на практика днес е трудно установим.[16]

Въпреки че много учени допускат, че прабългарите са тюркски племена от Централна Азия, генетични тестове на екип от български учени с италианско участие, предполага принадлежността им към западно-евразийското население.[17] Според тях, анализът на древни мтДНК проби показва, че откритите митохондриални ДНК хаплогрупи се класифицират като западно-евразийски и предполагат генетично сходство между прабългарите и съвременните българи.[18] Техните изводи базирани на Y-хромозомните тестове са, че делът на общия бащин произход на българите и централно-азиатското население е пренебрежимо малък.[19] Следва да се отбележи, че тези заключения са правени на основата на недоказано предположение за преобладаващ брой на прабългарите сред населението на ранносредновековна България, като според ръководителя на екипа учени акад. Ангел Гълъбов те са били около 1 млн. души, докато според редица изследователи броят им е няколко десетки хиляди.[20] С това авторите априори приемат и съществения им генетичен принос в днешната българска популация.[21] Въпреки че екипът генетици цитира в подкрепа на тази своя теза основно научнопопулярния труд на Божидар Димитров „12-те мита в българската история“,[22][23] самият той ги обвинява в пълна липса на компетентност по коментираните въпроси.[24][25]

Същевременно, съгласно изследване също на мтДНК на стари кости, открити в Северна Добруджа от румънски археолози, публикувано през 2018 г., резултатите са доста различни от тези на българското изследване. Костите са датирани с радиовъглероден анализ, като датировката препраща към 10 век, когато регионът е под контрола на Първата българска държава и попада в зоната на прабългарски контрол. Костите са от крепостта Капидава, като женските линии са както от западноевразийски, така и от централноазиатски произход.[26] Според авторите на изследването, които включват и италиански екип, резултатите му поставят Капидава в генетичен пейзаж, доминиран от тюркски генитични влияния. Генетичният афинитет към Централна Азия е ясно илюстриран от митохондриалните данни с висока резолюция, каквато лисва в изследването на Гълъбов. Част от резултатите свързват останките в добруджанския некропол с два съвременни индивида, единият от които принадлежи към етническата група тубалари в Алтай, а другият е киргиз.

Теории за произход[редактиране | редактиране на кода]

Туранска (тюркска) теория[редактиране | редактиране на кода]

Образ на победоносен прабългарски конник от съкровището от Наги сент Миклош, Трансилвания от 9 век с изразени туранидни черти. Опитите да бъде приписана документална стойност на образите на прабългари от по-късни византийски миниатюри са некоректни, защото те са създадени след изчезването на прабългарския антропологичен тип.[27] Според автозомен анализ от 2014 г. българите са носители на 2% източноазиатска ДНК, примесено в региона през 9 век, което би могло да кореспондира със заселването на прабългарите по нашите земи.[28] Според същия анализ чувашите, които също претендират прабългарска връзка са носители на 9% азиатска ДНК, която е привнесена на 3 пъти през различчи времеви интервали, като приноса през 9 век е обвързан от авторите със създаването на Волжка България.[29][30] В тази връзка, някои учени предполагат, че генетичния принос на прабългарите на Балканите е бил символичен и на практика е трудно установим.[31]

Теорията за туранския произход на прабългарите като самостоятелен древнотюркски огуроезичен народ, сроден на хуни, авари и хазари, формирал се около средата на ІІ век в Средна Азия чрез смесване на прототюрки, останки от източния хунски етнос и сарматски племена е поддържана от Геза Фехер, Веселин Бешевлиев, Иван Шишманов, Стефан Младенов, Васил Гюзелев, Димитър Ангелов, Петър Петров, Л. Н. Гумилев, А. Куник, М. Микола, В. Томашек, В. Ф. Генинг, А. Халиков, и др. при същественото допълнение на унгарския тюрколог Омелян Прицак, че прабългарите се откъсват от туранската етническа общност, далеч преди тя да се обособи в VІІІ – ІХ век като тюркско-алтайска, аналогично на прибалтийските народи – пруси, латвийци и литовци, които са се обособили в много ранен етап от славянската група. Теорията се подкрепя най-вече от следното:

  • антропологични особености и особено образът запечатан на златното съкровище от Наги сент Миклош, в музея във Виена.[32] Произходът на тези артефакти е определен като прабългарски.[33] Макар някои декорации да са с иранско влияние, съществено е, че образът на воина определено е на туранид – европеид с някои монголодни черти. Подобно е положението с намерения скелетен материал, еднозначно определен като прабългарски, като в него европеидните черти са примесени с монголоидни белези. Пример е възстановката по череп на ичургубоила Мостич.[34] Палеоантропологичните находки от всички некрополи в Поволжието, Украйна и Молдова, които са приписвани на прабългари, свидетелстват за сложни етнообразуващи процеси. Във всички погребални обекти могат да бъдат проследени антропологичните типове намерени в некропола край село Иличовка, в района на Донецк.[35] Това са предимно брахиокранични европеиди с леко изразени монголоидни примеси. Носителите на монголоидните елементи са основно представени в мъжката част от находките, докато женските находки са по-изрезена европеидност.[36] В изследвани гробове в Североизточна България и Южна Румъния се разкриват различни соматични типове, включително средиземноморски и по-рядко типове с изразени източноазиатски антропологични белези. В някои некрополи, изкуствената деформация е представена при около 80% от черепите.
  • стопанските, военните и битови особености на народа са практически идентични с тези на повечето конни номадски народи от хуно-тюркската група, за което има достатъчно сигурни доказателства. Включително размера на лагера-крепост Плиска, предвиден да побере и защити практически цялото племе заедно с конете им. Това от друга страна може да ни даде указания за числеността на прабългарите, прекосили Дунав и да обясни смисъла на думите „...постави войски срещу славяните...“ с това как са се чувствали тези конни войни сред славянското население. Някои историци използват и фактът, че както Крум прави победна чаша от черепа на победения силен враг – император Никифор I Геник, така и печенегите правят същото с черепа на завоевателя на Преслав княз Святослав Игоревич и в двата случая се изпълнява стар военен обичай разпространен сред хуно-тюркските народи.
  • части от езика, държавната и военна организация. Лингвистичните данни в съвременния български език и във всички останали оцелели до днес населения, произхождащи пряко от прабългарите и определящи се като такива: и в Поволжието, и в Кавказ, и в Добруджа еднозначно определят основата на езика към хуно-тюркските. Това важи и за някои известни ни прабългарски имена. Държавната и военната организация, терминология и практики се признава от всички авторитетни учени, че са с хуно-тюркски произход;
  • религиозните вярвания, на прабългарите до приемане на християнството ги свързват с бога на тюрките и монголите – Тангра, който вероятно а бил и техен върховен бог.[37] Сред доказателствата за наличието на бог Тангра в прабългарския пантеон е колоната от Мадара, на която личи полуизтрит надпис на старогръцки, в който се разчита името Тангра – ТАГГРА и думата „бог“ (ΘYO).[38] Като доказателство за тенгризма на прабългарите често се използва и сборник на Германската академия на науките от 1866 г. в който се цитира османско-турски препис на средновековен арабски текст с автор Рашид ал-Дин, който на свой ред се позовава на неидентифициран византийски ръкопис, където се споменава божието име на разни езици, като в езика на прабългарите посоченото име е Тенгри.[39]

Хунска (алтайска) теория[редактиране | редактиране на кода]

Възстановка на Атила. Восъчна фигура на скулптора и историк Джордж Стюарт. Според автозомни генетични тестове унгарците, които претендират хунска връзка имат около 4 – 5% източно и централноазиатска ДНК, което би могло да се свърже с хунското нашествие в региона.[40] Генетични тестове на унгарското население в днешна Западна Румъния, показват стойности по-високи от тези в Унгария: около 6 – 7%.[41] Генетични тестове на древна мтДНК от хунски некропол в Бавария, Германия, говорят за хора от смесен антропологичен тип и произход.[42]

Според наложилата се в края на 19 и началото на 20 век в българската историография хипотеза, подкрепяна от авторитети като Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Стивън Рънсиман и Кристиан Жерар, прабългарите са от групата на хунските племена, появили се на река Урал през първата половина на 2 век, които от времето на Гостун/Органа до хан Кубрат обособяват свой племенен съюз и така прабългарите се еманципират от хуно-аварите и другите племена наследили бившия полиетнически хунски съюз. Всъщност тезата е стеснен по-конкретен вариант на общата турано-огурска теория за най-източната част на Европа в по-късната епоха.

Раните византийски текстове използват като заменяеми наименованията хуни, българи, кутригури и утигури. В тях прабългарите са идентични, част са от хуните или поне са сродини на тях. Посочените в Именник на българските канове – Авитохол и Ирник днес се отъждествяват с Атила и Ернах.[43] Въпросът с произхода и расата на самите хуни също не е напълно изяснен. Днес преобладава мнението, че те са свързани с народа хунну, създал през 2 век пр.н.е. свое държавно обединение северно от Китай. Те са добре известни на китайските летописци като част от северните „варварски“ нашественици срещу които е била издигната Великата китайска стена. Връзка на прабългарите с далечния изток някои изследователи намират и в „прабългарския календар“. Хуните вероятно произлизат от северния клон на хунну, изтласкан около 93 г. от сянби в днешен Северен Казахстан. През следващите два века те живеят в този район и вероятно са повлияни от местното арийско население на тохарите. Според тази хипотеза хуно-българите произлизат от същата група народи, от която са аварите и няколко века по-късно се появяват угрите, тюрките и татаро-монголите. Не трябва да се забравя и съществуването на един чисто арийски-европоиден клон на хунските племена – белите хуни или ефталитите, чиято държава от 440 г. господства над Бактрия. Всичко изложено прави въпроса за расовата принадлежност и произхода на хуно-българите още по-нееднозначен.

Оспорващите хипотезата изтъкват факта, че нито един хронист, живял в тази епоха на територията на и около Китай, не е известно да споменава обособеното народностно самоназвание „българи“, а хунският съюз в Европа е конгломерат от най-различни раси и племена добил авторитета на мощна протодържава всяваща ужас в Империята. Според някои изложените твърдения имат своето логично обяснение в етнокултурния синкретизъм и влияния, което не противоречи, както на хипотезата за „хунския“ така и на другите такива за произхода на прабългарите и идентифицирането като прабългарски ханове на упоменатите в Именника хунски вождове.

Иранска (индоевропейска) теория[редактиране | редактиране на кода]

Скитски конник. Изображение от Пазърък, Алтай, около 3 век пр.н.е. Тестове на древна ДНК показват, че скитското население в региона по това време е било от смесен антропологичен тип, което се вижда и на изображението. Според изследванията междурасовите контакти в региона започват през 5 век пр.н.е., докогато Алтай успешно е разделял разнородното население от двете страни на планината.[44]

Иранската хипотеза за произхода на прабългарите е формулирана за пръв път в средата на 20 век от съветските историци Николай Державин, Николай Мар, Алексей Смирнов и Василий Сиротенко, които свързват прабългарите със сармато-аланското население на Източна Европа, евентуално претърпяло известно тюркско влияние. Державин и Мар са известни с псевдонаучното, но поддържано от съветските власти, ново учение за езика. Привърженик на иранската хипотеза, макар впоследствие да е склонен да приеме и туранския модел, е и българският историк Александър Бурмов.[45]

След 1989 г. българският национализъм продължава да се храни от идеите на „възродителния процес“. Антитурската реторика намира израз във възхода на „иранската“ или „арийска“ теза за тяхното потекло. Иранската теория намира и поддръжници в академичните среди, поради факта, че в нея съществуват някои рационални елементи, но това, което е смущаващо са расистките насоки. Пренебрегва се фактът, че термините „индоевропейски“ и „алтайски“ са лингвистични, като се търсят специфични расови особености при тези езикови общности. Така индоевропейците са задължително с европеидни черти, а тюрките са със силен монголоиден примес, което от своя страна е негативно оценено. Засилва се комплекса от азиатския произход на прабългарите, който възниква в българската култура още при зараждането на националистическите пропаганди на Балканите в края на 19 век. Според проф. Раймонд Детрез, който е сред значимите специалисти по история на България,[46] иранската теория е популяризирана в резултат на антитурските настроения, зародили се в края на 20 век и има изразен националистически уклон. Той изтъква, че сериозните научни кръгове приемат за основна тезата за тюркския произход на прабългарите и езика им, а арийската хипотеза е недобре мотивирана от научна гледна точка.[47][48]

С възприемане на евроцентричната доктрина в България и особено след отдалечаването ѝ от Русия, прабългарите в изследванията на някои съвременни учени вече се транформират от малобройната номадска орда удавена в славянското море, каквито са били схващанията през 20 век, във високоразвити арийци, доминиращи числено над завареното ромейско и романско население и заселилите се преди тях в ранносредновековна Византия славяни.[49] Привърженици на тази теория са Георги Бакалов, Божидар Димитров, Петър Добрев и Тодор Чобанов, както и пишещи по проблема изследователи като Петър Голийски, доц. Иван Т. Иванов, Илко Стоев, Боно Шкодров и др., които определят прабългарите като индоевропейски тохарски, или ирански народ от северноиранската група на юеджи, усуни, скити, сармати, алани, масагети, бактрийци и т.н. Имайки предвид, че част от сарматските народи са населявали Средна Азия, където се предполага, че е станал етногенезисът на прабългарите, то нейните сподвижници изтъкват, уповавайки се на определени факти, следните заключения:

  • името „скити“, използвано от византийските автори по аналогия на земите, от които идват прабългарите;
  • установена връзка между някои прабългарските омоними с ираноезичните имена от надписите от Боспорското царство, от 1 – 2 в. (сармато-алански по произход);

Теория за смесен произход[редактиране | редактиране на кода]

Според тази балансирана хипотеза в подкрепа на която се изказва Рашо Рашев прабългарският етнос се формира на два етапа. Първоначално през 2 – 4 век на територията между Урал и Алтай се смесват тюркски, угърски и ирански общности образувайки обособена група в рамките на хунския съюз. През 5 – 6 век към тях са присъединени нови ирански групи в степната зона на Източна Европа, както и угърски преселници от Урал. Народният език на големи групи от завареното население е ирански с тюркско влияние, но елитът е изцяло тюркски,[50] както и част от населението. Това обяснява тюркските елементи в прабългарските надписи и култура.

Теорията за смесен произход се поддържа и от Георги Владимиров . Той отбелязва, че макар в некрополите на волжките българи да са са застъпени тюркски елементи, доказателствата сочат, че котрагите/кутригурите не са чисти тюрки [51] [52]. Според него Волжка България е поликултурен субект от много племена - котраги (кутругури), савири (савари), есегели, барсули, биляри и пр. Впоследствие - те допълнително се омешват с угро-фини, хорезмийци, арменци и маджари в края на VIII в.-средата на IX в. Едно от съставните племена на волжките българи -савирите - е с хуноподобен произход, друго племе "сакалиби", значи белолики и някои го свързват със славяните. Той обръща внимание на предадена информация от арабският автор Ал Димашки. В нея той описва посещение на волжките прабългари в Мека. Тяхното мнение било че „ние сме народ роден между тюрки и сакалиби“. През периода VIII-X в. Волкжо-Камска България е васална на Хазарския каганат и е подложена на допълнителна тюркизация, а през През XIII-XV в. има трета вълна тюркизация, чрез кумани и татаро-монголи.

Съвременните изследвания показват, че големите евразийски степни съюзи не са били расово еднородни. Модерните интерпретации отхвърлят старите расови теории и такива за определена етническа принадлежност в полза на „историческите реалности в обширните, разноезични степни империи, населявани от множество племена“ и предпочитат етногенетичните теории пред тези за конкретен етнолингвистичен произход.[53] Етносите в този ареал се формира исторически в течение на над две хилядолетия, като техния субстрат включва синтез на две групи население:

  • формираното в областта на запад от Волга през 3-то и 2-ро хилядолетие пр.н.е. индоевропейско население, мигрирало впоследствие далеч на изток.
  • зародилото се първото хилядолетие пр.н.е. в степите на изток от Енисей население с източноазиатски произход, мигрирало по-късно далеч на запад, преобладаващата част от което говори на пратюркски и носи белезите на монголоидната раса.

Историята на взаимодействието и сливането на двете групи в течение на около 2 хиляди години е сложен процес на етническа хомогенизация, довел до формиране на различни тюркски племена.[54][55] Номадските държави възникнали там в течение на много векове са преобладаваща форма на държавни образувания в евразийските степи. Първоначално скитски, а след това и тюркски, те се преливат и сменят една в друга през цялото Средновековие.[56]

Алтернативни хипотези[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват и някои други непопулярни хипотези за произхода на прабългарите. Те са предимно остарели схващания, или представляват в различна степен някаква форма на маргинална наука.[57]

  • Угро-финска (угорска) – поддържа се в трудовете на Марин Дринов, Каспар Цойс, Павел Шафарик, Константин Иречек, Дюла Моравчик и Жан Клапрот. Тя всъщност предхожда избистрилата се по-късно турано-алтайска теория изложена по-горе и е доста близка до нея.
  • Славянска – базирана на славянския език на днешните българи, пръв я изказва Паисий Хилендарски, поддържат я Юрий Венелин, Йован Раич, Гаврил Кръстевич, П. Бутков, С. Уваров, Д. И. Иловайски, А. Д. Чертков, Лелевел, Савельев-Ростиславич, архиепископ Филарет, както и българското общество до около 1910 г. В това русло са и йеромонах Спиридон, Георги Раковски, Петър Берон, Ст. Захариев и др., с разликата, че последните смятат траки и славяни за едно.
  • Татаро-монголска – такива са схващанията на Шльоцер, Тунман и Енгел.
  • Кимерийска – тя не е приемана на сериозно от професионалните историци. Липсват научни изследвания в нейна подкрепа и се основава предимно на косвеното обстоятелство, че кимерийците, преди да изчезнат, са населявалии Северното Причерноморие, където прабългарите недвусмислено са назовавани за пръв път с етнонима „българи“ („βούλγαροι“).

В паранауката[редактиране | редактиране на кода]

През последните 20-ина години, прабългарската тема се превръща в любимо занимание на дилетанти и патриотари, които съчиняват всякакви псевдоисторически и фантастични истории. Те са изява на появилото се напоследък явление „фолк-история", което е не само местен, а и световен феномен, като представлява своеобразна форма на псевдонаука. В него се включват и автори, които спадат по формален признак към академичната общност, които атакуват както общоприетите до 1989 г. тези, така и опитите за деконструкция и демитологизация, възникнали в постмодернистка среда. Впрочем границата между „параисторичните“ и историческите проучвания не винаги е напълно ясно очертана и са възможни преливания, които правят доста трудно пълното отграничаване на двата типа.[58] Днес на книжния пазар е пълно с такива произведения, чиито автори са както историци, така и лекари, художници, журналисти и др. ентусиасти без подходящо образование и познания. Според тези автори прабългарите са в основата на бактрийската и шумерската цивилизация, те са наследници на филистимляните от Палестина, на норманите от Скандинавия, а дори създатели на културата в доколумбова Америка. Такива писания са в основата и на други невероятни хипотези, като например, че Аспаруховите прабългари са наброявали един милион души, или на екзотични мистификации свързващи ги с праконтинента „Му“.[59]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Рашо Рашев: Прабългарите през V-VII век, София, 2005, стр. 3 – 4
  2. Димитров Б. (2006) 12 мита в българската история. ИК „Фондация Ком“
  3. Тодор Чобанов, Изследвания върху културата на старите българи. София 2010 г.
  4. История на средновековна България VII-XIV век. История на България в три тома. Том І, Иван Божилов, Васил Гюзелев, 1999 г. стр. 3 – 20.
  5. а б в Гюзелев, Васил, Божилов, Иван. История на средновековна България VII-XIV век, Том I, Анубис, София, 2006, стр.60 – 61
  6. Съкровище от Наги сент Миклош
  7. Йордан Йорданов, „Възстановяване на черепа по главата“, Академично издателство „Марин Дринов“, София, 2000, стр. 193 – 201
  8. Етнография на България: в 3 тома, том 1, Етнографски институт с музей, Веселин Димитров Хаджиниколов, Райна Пешева, Делчо Тодоров, Изд-во на Българската академия на науките, 1980 г. стр. 265.
  9. Герасимова М. М., Рудь Н. М., Яблонский Л. Т. Антропология античного и средневекового населения Восточной Европы. – М.: Наука, 1987. – 253 с.
  10. Газимзянов, И. Р. Антропология населения Волжской Булгарии золото – ордынского периода и некоторые вопросы этногенеза татар Среднего Поволжья, Российская Академия Наук, Институт этнологии и антропологии им Миклухо-Маклая, Вестник Антропологии No 1, Москва, 1996 г.
  11. D. Dimitrov (1987). „Pit graves, artificial skull deformation, Sarmatians, Northern Bactria“. Prabylgarite po severnoto i zapadnoto Chernomorie.
  12. Lalueza-Fox, C.; Sampietro, M. L.; Gilbert, M. T. P.; Castri, L.; Facchini, F.; Pettener, D.; Bertranpetit, J. (2004). „Unravelling migrations in the steppe: Mitochondrial DNA sequences from ancient Central Asians“. Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences 271 (1542): 941 – 7. doi:10.1098/rspb.2004.2698. PMC 1691686. PMID 15255049.
  13. Science, 14 февруари 2014, Vol. 343 no. 6172, p. 751, A Genetic Atlas of Human Admixture History, Garrett Hellenthal at al.: CIs. for the admixture time(s) overlap but predate the Mongol empire, with estimates from 440 to 1080 CE (Fig.3.) In each population, one source group has at least some ancestry related to Northeast Asians, with ~2 to 4% of these groups total ancestry linking directly to East Asia. This signal might correspond to a small genetic legacy from invasions of peoples from the Asian steppes (e.g., the Huns, Magyars, and Bulgars) during the first millennium CE.
  14. Garrett Hellenthal, George B. J. Busby, Gavin Band, James F. Wilson, Cristian Capelli, Daniel Falush, and Simon Myers. „A Genetic Atlas of Human Admixture History.“ Science 343:6172 (14 февруари 2014): pages 747 – 751. The researchers' GLOBETROTTER statistical tool confirmed that Chuvashes carry both „very ancient East Asian ancestry prior to 500BC, in the case of Russia at least, and a recent event, consistent with approximately Mongol-empire era admixture.“.
  15. Bayazit Yunusbayev et al., „The Genetic Legacy of the Expansion of Turkic-Speaking Nomads across Eurasia.“ PLoS Genetics 11:4 (21 април 2015): e1005068. "The Chuvash received their Turkic ancestry around the year 816, according to its admixture analysis in S4 Table. This ancestry stems from the region of South Siberia and Mongolia. They are also related to nearby non-Turkic peoples. [...] Chuvashes, the only extant Oghur speakers showed an older admixture date (9th century) than their Kipchak-speaking neighbors in the Volga region. According to historical sources, when the Onogur-Bolgar Empire (northern Black Sea steppes) fell apart in the 7th century, some of its remnants migrated northward along the right bank of the Volga river and established what later came to be known as Volga Bolgars, of which the first written knowledge appears in Muslim sources only around the end of the 9th century. Thus, the admixture signal for Chuvashes is close to the supposed arrival time of Oghur speakers in the Volga region. [...]"
  16. Arnaiz-Villena; et al. (June 2003). „HLA Genes in the Chuvashian Population from European Russia: Admixture of Central European and Mediterranean Populations“. Human Biology 75 (3): 375 – 392. doi:10.1353/hub.2003.0040. ISSN 1534 – 6617. PMID 1452720.
  17. ENCYCLOPÆDIA BRITANNICA, Bulgar People
  18. Mitochondrial DNA Suggests a Western Eurasian origin for Ancient (Proto-) Bulgarians Архив на оригинала от 2009-12-17 в Wayback Machine., D. V. Nesheva, S. Karachanak-Yankova, M. Lari, Y. Yordanov, A. Galabov, D. Caramelli, D. Toncheva
  19. Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about Their Ancestry, Sena Karachanak et.al.
  20. Около 680 година Аспарух преминава река Дунав с група от прабългари, която се заселва на остров Певки. Същата според късната хроника на Михаил Сирийски от 12 век, наброявала около 10 000 души. В тази връзка варират и оценките за числеността на дунавските прабългари, като някои учени приемат, че 10 000 е бил броят на въоръжените мъже, а други допускат, че част от тях са останали на север от реката. На няколко десетки хиляди определят броя им професорите Константин Иречек, Юлиян Кулаковски, Александър Бурмов, Всил Златарски, Станчо Ваклинов, Петър Мутафчиев, Димитър Ангелов и др. Според Гълъбов обаче е грешна тезата за прабългарите като една малка орда. Той твърди, че те трябва да са били около 1 млн. души. Гълъбов цитира за целта некоректно проф. Рашо Рашев според когото през VII-VIII век древните българи били 30% от населението на България, но според Рашев прабългарски са 30% от погребенията в днешна Южна Добруджа, която заема едва около 15% от територията на страната. Следва да се отбележи, че в останалата част от днешна България почти напълно отсъстват прабългарски погребения, което означава, че там прабългари не са се заселвали масово и за постоянно. Гълъбов цитира и Божидар Димитров, който твърдял, че прабългарите са били 60% от населението на Първата българска държава, като Димитров отрича по-късно и това твърдение на Гълъбов.
  21. Until recently, it was considered that proto-Bulgarians, who founded the Danubian (Asparukh) Bulgaria (ancestor of thepresent-day Bulgaria) in the late 7th century AD, were a sparse Turkic population, which took the leadership and ruled over much more numerous Slavic populations living in the same area. From this scenario arose the notion that proto-Bulgarians did not play asignificant role in the formation of the gene pool of contemporary Bulgarians.... Proto-Bulgarians were a numerous people (Beshevliev 1993; Daskalov 2011; Dujchev 1963; Petrov and Gjuzelev 1979), comprising 32 – 60% of the population of Danubian Bulgaria (Dimitrov 2005; Rashev 1993). As history lacks examples of advanced, developed populations, such as proto-Bulgarians, being assimilated by tribes that are at an early stage of social development, like the Balkan Slavic tribes, it is unlikely that proto-Bulgarians were subsumed by such a group... Obviously.. proto-Bulgarians played a substantial role in the formation of the Bulgarian people.
  22. Морев, Пр. Митовете на демитологизатора. – Простори, май 2006 г. // Архивиран от оригинала на 2015-12-22. Посетен на 2016-07-02.
  23. Furthermore, writings from ancient Greek, old German, old Khazar, and Proto-Bulgarian authors suggest that proto-Bulgarians were a numerous people (Beshevliev 1993; Daskalov 2011; Dujchev 1963; Petrov and Gjuzelev 1979), comprising 32 – 60% of the population of Danubian Bulgaria (Rashev 1993; Dimitrov 2005).
  24. Божидар Димитров за изследване на БАН: Копелета, има пари за усвояване! 11.10.2013 г. Новини.Бг.
  25. Флагман.бг, 11 октомври 2013 г., Професори се карат за кости, гени и пари от Италия.
  26. Ioana Rusu et al., Maternal DNA lineages at the gate of Europe in the 10th century AD, 14 март 2018.
  27. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон, проф. Иван Добрев, 2005 г. Издателство: Рива, стр. 261 – 270.
  28. Science, 14 февруари 2014, Vol. 343 no. 6172, p. 751, A Genetic Atlas of Human Admixture History, Garrett Hellenthal at al.: CIs. for the admixture time(s) overlap but predate the Mongol empire, with estimates from 440 to 1080 CE (Fig.3.) In each population, one source group has at least some ancestry related to Northeast Asians, with ~2 to 4% of these groups total ancestry linking directly to East Asia. This signal might correspond to a small genetic legacy from invasions of peoples from the Asian steppes (e.g., the Huns, Magyars, and Bulgars) during the first millennium CE.
  29. Garrett Hellenthal, George B. J. Busby, Gavin Band, James F. Wilson, Cristian Capelli, Daniel Falush, and Simon Myers. „A Genetic Atlas of Human Admixture History.“ Science 343:6172 (14 февруари 2014): pages 747 – 751. The researchers' GLOBETROTTER statistical tool confirmed that Chuvashes carry both "very ancient East Asian ancestry prior to 500BC, in the case of Russia at least, and a recent event, consistent with approximately Mongol-empire era admixture, together contributing [...] ~35% in the Chuvash.".
  30. Bayazit Yunusbayev et al., „The Genetic Legacy of the Expansion of Turkic-Speaking Nomads across Eurasia.“ PLoS Genetics 11:4 (21 април 2015): e1005068. "The Chuvash received their Turkic ancestry around the year 816, according to its admixture analysis in S4 Table. This ancestry stems from the region of South Siberia and Mongolia. They are also related to nearby non-Turkic peoples. [...] Chuvashes, the only extant Oghur speakers showed an older admixture date (9th century) than their Kipchak-speaking neighbors in the Volga region. According to historical sources, when the Onogur-Bolgar Empire (northern Black Sea steppes) fell apart in the 7th century, some of its remnants migrated northward along the right bank of the Volga river and established what later came to be known as Volga Bolgars, of which the first written knowledge appears in Muslim sources only around the end of the 9th century. Thus, the admixture signal for Chuvashes is close to the supposed arrival time of Oghur speakers in the Volga region. [...]"
  31. Arnaiz-Villena; et al. (June 2003). „HLA Genes in the Chuvashian Population from European Russia: Admixture of Central European and Mediterranean Populations“. Human Biology 75 (3): 375 – 392. doi:10.1353/hub.2003.0040. ISSN 1534 – 6617. PMID 1452720.
  32. Съкровище от Наги сент Миклош
  33. Златното съкровище на Българските канове – анотация на проф. Иван Добрев. Военна Академия „Г. С. Раковски“, София., архив на оригинала от 30 април 2009, https://web.archive.org/web/20090430091655/http://rdsc.md.government.bg/BG/Activities/Publication/Dobrev.php, посетен на 27 март 2010 
  34. Йордан Йорданов, „Възстановяване на черепа по главата“, Академично издателство „Марин Дринов“, София, 2000, стр. 193 – 201
  35. Герасимова М. М., Рудь Н. М., Яблонский Л. Т. Антропология античного и средневекового населения Восточной Европы. – М.: Наука, 1987. – 253 с.
  36. D. Dimitrov (1987). „Pit graves, artificial skull deformation, Sarmatians, Northern Bactria“. Prabylgarite po severnoto i zapadnoto Chernomorie.
  37. Прабългарски епиграфски паметници. проф. Веселин Бешевлиев. Издателство на Отечествения фронт, София 1981 г. стр. 52
  38. Надпис на колона от Мадара
  39. Берлинска библиотека, Сборник монографии на Германската академия на науките от 1866 г. стр. 662, архив на оригинала от 5 септември 2014, https://web.archive.org/web/20140905095825/http://bibliothek.bbaw.de/DAS_jpg/07-abh/1866/jpg-1000/, посетен на 29 декември 2015 
  40. Garrett Hellenthal, et al. „A Genetic Atlas of Human Admixture History.“ Science 343:6172 (14 февруари 2014): pages 747 – 751: "The clearest admixture signal in each population predates the Mongol empire but involves the minority source group having at least some ancestry related to Northeast Asians (e.g. the Oroqen, Mongola and Yakut), with approximately 2 – 4% of these groups' total ancestry proportion linking directly to East Asia, [...]highest in Hungarians. These results are consistent with our detecting a genetic legacy from invasions of peoples from the Asian steppes (e.g. the Huns, Magyar and Turkic Bulgars) during the first millennium CE [...]"
  41. FSI Genetics, March 2015, Volume 15, Pages 121 – 126, Testing Central and Inner Asian admixture among contemporary Hungarians, András Bíró et al.
  42. Huns in Bavaria? Genetic analyses of an artificially deformed skull from an early medieval cemetery in Burgweinting (Regensburg, Germany) Schleuder R, Wilde et al. To identify the possible foreign origin of this female with alleged „Asian“ skull deformation we sequenced the HVRI and HVRII region of the mitochondrial DNA. Our results show that the ancestry of a woman with artificially deformed skull can be linked to an at least partly Asian origin. So this indicates that at least some of the few individuals with skull deformation had not adopted the costume but can be seen as former members or descendants of the hunnish tribal community.
  43. www.promacedonia.org
  44. Tracing the Origin of the East-West Population Admixture in the Altai Region (Central Asia) Mercedes González-Ruiz et al., PLOS, 9 ноември 2012, DOI: 10.1371/journal.pone.0048904: Here we present support to the hypothesis that the gene pool of Iron Age inhabitants of Mongolian Altai was similar to that of western Iron Age Altaians (Russia and Kazakhstan). Thus, this people not only shared the same culture (Pazyryk), but also shared the same genetic east-west population admixture. In turn, Pazyryks appear to have a similar gene pool that current Altaians [...] Combined with the previous studies performed so far in the Altai region, our results suggest that the Altai represented a boundary to gene flow up to the beginning of the Iron Age and that during the Scythian period of the Altai (5th to 3rd century BC) there were demographic events in the region that led to a population admixture in both sides of the Altai.
  45. Йорданов, Стефан. Славяни, тюрки и индо-иранци в Ранното Средновековие (езикови проблеми на българския етногенезис – към постановката на въпроса) // Българистични проучвания. 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22 – 23 август 2001 г. Велико Търново, 2002. с. 275 – 295.
  46. Детрез е автор на няколко академични публикации и различни трудове, посветени на историята на България Архив на оригинала от 2013-10-02 в Wayback Machine..
  47. Developing cultural identity in the Balkans: convergence vs divergence, Raymond Detrez, Pieter Plas, Peter Lang, 2005, ISBN 90-5201-297-0, p. 29.
  48. Historical Dictionary of Bulgaria, Raymond Detrez, Rowman & Littlefield, 2014, ISBN 1-4422-4180-2, p. 400.
  49. Тодор Чобанов, Изследвания върху културата на старите българи. София 2010 г.
  50. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 27.
  51. Владимиров, Георги, Дунавска България и Волжка България 2007 VII-IX в., ИК „Орбител“ 54 стр
  52. Етюди по история и култура на волжките българи. София, Издателство „Изток-Запад“, 2019, ISBN 978-619-01-0473-5; стр. 53
  53. Hyun Jin Kim, The Huns, Rome and the Birth of Europe. ISBN 978-1-107-00906-6. Cambridge University Press. 2013. page 31.
  54. Кляшторный С. Г., Савинов Д. Г. Степные империи Евразии – Фарн, 1994., архив на оригинала от 1 септември 2011, https://web.archive.org/web/20110901234023/http://kronk.narod.ru/library/klashtorny-savinov-1994-00.htm, посетен на 1 септември 2011 
  55. Савинов Д. Г. О „скифском“ и „хуннском“ пластах в формировании древнетюркского культурного комплекса // «Вопросы археологии Казахстана» – Алматы-М.: 1998. – С. 130−141, архив на оригинала от 14 август 2011, https://web.archive.org/web/20110814114430/http://kronk.narod.ru/library/savinov-dg-1998.htm, посетен на 14 август 2011 
  56. Крадин Н. Н. Кочевники, мир-империи и социальная эволюция // Альтернативные пути к цивилизации: Кол. монография / Под ред. Н. Н. Крадина, А. В. Коротаева, Д. М. Бондаренко, В. А. Лынши. – М., 2000.
  57. Рашо Станев Рашев, Прабългарите и българското ханство на Дунав, Класика и Стил, 2001, стр. 10: ...За произхода на прабългарите са предлагани най-различни теории, повечето от които отдавна нямат научна стойност...
  58. "Параисторията като феномен на прехода: преоткриването на древните българи”, автор: доц. д-р Александър Николов, ръководител на катедра „История на Византия и балканските народи“ в СУ, публикувано в „Историческият хабитус: опредметената история“ – сборник в чест на 65-годишнината на доц. д-р Р. Донков, С. 2013, съст. Ю. Тодоров и А. Лунин, стр. 24 – 63.
  59. Румен Даскалов, Чудният свят на древните българи. Култура – Брой 1 (2663), 13 януари 2012 г.


Литература[редактиране | редактиране на кода]