КАН АСПАРУХ

Преди втората половина на VІІ век на Балканския полуостров и особено южно от р. Дунав, има няколко известни заселвания на българи:

– През 453 – 454 г. двама от синовете на кан Атила – Емнедзар и Узиндур, се заселили между днешните Видин и Свищов. Други двама – Уто и Искали, след като взели разрешение от император Марциан, се заселили в Тракия. Един от атиловите военачалници – Кандакс, с многобройна група българи, заселил територията източно от днешен Свищов, до самото черноморско крайбрежие.

– През 482 г. византийският император Зинон (474 – 491) повикал българите на помощ във войната му срещу остготите. През 486 г. българи отново воювали в Тракия на страната на Византия срещу краля на остготите Теодорих Велики. През 488 г. българският вожд Бузан в съюз с гепидите воювал срещу готите в поречието на р. Сава (недалеч от днешен Белград). През 493 г., привлечени от византийските богатства, български племена предприели завоевателни походи на Балканите, достигайки Тракия, а през 502 г. се установили във византийската провинция Илирикум (днешна Източна Сърбия). През 504 г. българският владетел Реан завзел Панония и Сирмиум (днешна Северна Събия).

– През 505 г. българи, предвождани от кан Мундо и в съюз с остготите, влезли в битка срещу византийската армия и масово се заселили в Македония, навлизайки през Бдин (днешен Видин). В Манасиевата хроника събитието е описано по следния начин: “При император Анастасий наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха в Бдин и първом почнаха да поемат долната земя Охридска, а след това цялата Македония.” Българско присъствие на юг от р. Дунав се потвърждава от събитията през 514 – 515 г., когато българи се намесили във вътрешните борби на Източната Римска империя, подпомагайки Виталиан в опита му да свали от власт император Анастасий (491 – 518).

– През 551 г. около 2000 българи кутригури със съгласието на император Юстиниян I се заселили в Тракия.

– През 558 г. българска войска, предвождана от хан Забер (от кутригурите), стигнала до стените на Константинопол. Император Юстиниян I започнал преговори с владетеля на българите кан Сандилх и успял да сключи мир с него. От територията на Византия се оттеглили само част от войските на хан Забер.

– През 587 г. братът на император Маврикий (582 – 602) – Петър, се натъкнал при р. Янтра на 1000 българи, които се намирали на тази земя законно, съгласно договор с Византия.

– През 670 – 675 г. братът на Аспарух – Кубер, се заселил с около 100 000 българи в Централна Македония.

 

Владетелят на България кан Аспарух бил изправен пред сериозен проблем – държавата била застрашена от три страни – хазарите от изток, аварите от запад, византийците от югозапад. Балканският полуостров официално бил византийска провинция, но към средата на VII век освен коренното население – траки, на полуострова имало заселени българи, а в западните райони – компактни общности от славяни. Централната част на България по него време била разположена между устията на реките Дунав и Днестър със столица Онгъла – крепост, която се намирала северно от делтата на р. Дунав. Все по-често българите преминавали Дунава и нападали византийските укрепления южно от реката.

Нападенията на хазарите от изток налагали завоюване на нови територии и разширяване на България на югозапад. В същото време византийската армия била заета с нашествията на арабите и не можела да спре българското заселване на Балканите. В периода 675 – 680 г. аспаруховите българи станали сериозна заплаха за византийската провинция Мизия (днешна Северна България). Затова през 680 г. Византия, освободена от грижите си с войните срещу арабите в Мала Азия, организирала армия за възстановяване на реда на Балканите. За да се защитят, част от славянските племена сключили военен съюз помежду си, наречен Съюз на седемте славянски племена и северите. Шансовете на славяните били минимални, тъй като на могъщата имперска армия можели да противопоставят само лековъоръжени пехотинци.

През 680 г. кан Аспарух прехвърлил значителна част от българската армия и част от населението на юг от делтата на р. Дунав, заемайки земите на днешна Добруджа. Аспарух сключил договор с обединените седем славянски племена, по силата на който славяните в Мизия признали зависимостта си от Българската държава, а българите се задължили да ги защитават, като свои поданици, от враговете им. По същото време куберовите българи подчинили славянските племена, населяващи Македония, и разширили териториите си до град Солун, а на изток до р. Струма. Действията на кавхан Кубер, като управител на западната част на българската държава още от времето на Кубрат, очевидно са били съгласувани с кан Аспарух (Аспор), като основната им цел е била овладяване на Балканския полуостров. Аспаруховите и Куберовите българи прогонили част от славяните от новите територии и ги изтласкали на северозапад, на мястото на разпадащия се Аварски хаганат. По време на овладяването на Балканите Кубер запазил титлата си кавхан – управител на западната част на държавата.

Император Константин IV Погонат осъзнавал сериозната опасност, която българите представлявали за империята и през 680 г. организирал специален военен поход срещу Аспарух. Византийската армия включвала флот и сухопътна войска, изцяло насочени към крепостта Онгъла. Императорът лично повел огромната (според някои автори шейсет хилядна) армия срещу българите. Решителната битка се състояла на север от делтата на р. Дунав, като византийците претърпели сериозно поражение. Константин IV напуснал бойното поле със своята свита, изоставил разбитата си войска и се оттеглил с корабите си на юг. Последвала поредица от битки, в които българската войска преследвала остатъците на византийската армия до град Одесос. Аспарух напълно подчинил земите на север от Стара планина, преминал старопланинските проходи и навлязъл в подбалканските области на Византия. Победеният Константин IV бил принуден да поиска мир. През 681 г. бил сключен мирен договор между България и Византия, по силата на който византийците признали за български земите на север от Стара планина и се задължили да плащат годишен данък. По заповед на кан Аспарух част от славянските племена били изселени от новите територии, като в Мизия останало племето севери, на които била поверена охраната на източнобалканските проходи. След сключването на договора българите трайно заселили земите на север от Стара планина, започвайки да строят свои крепости и градове. Следвайки своята традиция, те променили имената на планините, реките и на заварените градове. Хемус (дн. Стара планина) нарекли с името Балкан (от Балг, Балк. До Памир има две планини, които и до днес носят името Балкан, с името Балкан българите наричали и Кавказ по времето, когато са живеели там). Град Доросторум (дн. Силистра) нарекли Дръстър (мощен, як), а гр. Берое (дн. Стара Загора) – Боруй (укрепление). Появили се имена като Янтра, Търнов, Крън, Чирпан, Тутхон (днешно Поморие), Аврен. Град Одесос българите назовали с името Варна. Думата „варна” е имала три значения: Варни – така наричали четирите обществени касти, Варна – в смисъл на красив, блестящ и Варна – голяма врата, портал. Има вероятност градът да е наречен Варна в смисъл на “голям духовен портал” заради разположените от двете страни на залива древни светилища (в дн. местности Джанавара и Франгата). Според вярванията на българите, тези места са проводници на небесни сили, затова ги почитали като святи и ги използвали за молитви и жертвоприношения.

По заповед на кан Аспарух започнало изграждането на нова столица – град Плиска, североизточно от днешния гр. Шумен. Градът, външната крепост и укрепеният стан около нея били с площ 20 кв.км и според някои изследвания са можели да поберат в случай на нужда около 800 000 души. Предполага се, че общият брой на българите, които заселили Мизия, бил около 2 милиона души. За кан Аспарух завладяването и заселването на Балканския полуостров било целенасочена и успешна политика за разширяване на Българската държава. (коментар)

За да бъдат новите земи завинаги присъединени към територията на България, кан Аспарух предприел редица действия. Били укрепени всички проходи на Стара планина, морските заливи и устията на реките, от които е можело да нахлуят чужди войски. Българите асимилирали местното население, което се състояло предимно от траки и подчинили потомците на заселените през III и IV в. готи, карпи, сармати и алани, които до тогава били със статут на федерати на Византийската империя. Славянските племена, които не се подчинили доброволно, били избити или изселени, предимно на северозапад. Тези славяни, които приели властта на кан Аспарух, сключили споразумение, според което запазили вътрешното самоуправление в общините си, приели задължение да плащат данъци и да участват със свои войски в отбраната на страната. Основната група от тях населявала западната част на Балканския полуостров от VI в. по договор с император Ираклий.

Докато войските на кан Аспарух завладявали Мизия, кавхан Кубер се опитал да превземе гр. Солун заради излаза на Бяло море и като решаваща крачка към завладяването на византийската провинция Македония. Действията на Аспарух и брат му Кубер очевидно са били съгласувани и са целели свързването на двете ядра от българи и разширяване на България на югозапад. През 688 г. император Юстиниян II (наследник на Константин IV Погонат) предприел поход срещу Кубер, който не приел главно сражение и оттеглил войските си от земите край Солун. Византийците прехвърлили значителни славянски групи в Мала Азия, които императорът се надявал да използва срещу арабите.

Не е установена точната дата на смъртта на кан Аспарух. По всяка вероятност той е загинал в битка с хазарите през 700 или 701 г. и е погребан в източния дял на държавата. Разкритото преди време съкровище при набързо извършено погребение край с. Вознесенка (днес квартал на гр. Запорожие в Украйна) дава основание да се смята, че това е гробът и въоръжението на кан Аспарух, паднал в бой в близост до това място.

Кан Аспарух не само запазил и развил традицията на българската държавност, но и създал трайна политическа и социална формация, която носи името България и до днес.

При управлението на кан Аспарух България достигнала следните граници. (карта)