Формиране на старобългарската култура VI-XI век

Станчо Ваклинов

 

I. Материална и духовна култура на славяните и прабългарите до образуването на българската държава

 

□ □ □  Селата на славините и антите са разположени по продължение на реките и се допират едно до друго така, че помежду им няма значително разстояние. . . Те живеят в лесове, блата и неизброими езера. Правят много изходи на своите жилища поради различните опасности, които обикновено ги сполетяват. Заравят на тайно място необходимите си вещи, не държат на открито нищо излишно.

Псевдомаврикий — Стратегикон (VII в.)

 

□ □ □  В земите близо до Каспийско море живеят българи със свой език, народ езически и варварски, който подобно и на други степни народи живее в шатри. Храната им се състои от месо на добитък и риба, а също и диви зверове, които убиват с оръжие.

Захарий Ритор — Църковна история (VI в.)

 

  1. Произход, прародина, ранна история на славяните и прабългарите

Славяни

Прабългари

Славяни. При сегашното състояние на археологическите проучвания трудно може да се установи времето, когато славяните и прабългарите се обособяват като самостоятелни и оформени етнически образувания със специфични черти на материалната си и духовна култура. От анализа на отдавна познатите писмени исторически извори за славяните, сигурно е, че те са вече известни около началото на н. е. като огромен етнически масив, разположен източно от Висла и северно от Карпатите [1], и че се различават от своите западни съседи германските племена, добре познати на римляните. Обхватът на славянските земи в източна посока остава неизвестен на римските автори. Установяването му може да стане въз основа на анализа на археологическите култури в този обширен район и проучванията на средноруските земи (Белорусия, Северна Украйна и Средна РСФСР) донесоха много ново в това отношение през последните десетилетия. [2] Пак такива проучвания, провеждани отдавна в обширните земи източно от Одер, помогнаха на археолозите от Полша и СССР да проследят по-ранните етапи в живота на населението там и да набележат териториално и хронологически ония култури, които са предшествували славянската или представляват нейни по-стари фази. [3] В опитите да се проследят назад през вековете пътищата на раннославянските племена и тяхната култура някои изследвачи достигат до твърде отдалечени епохи. Основавайки се на дълбоките традиции на земеделската култура у славяните и на генетическите връзки между културите на желязото и тези на бронзовата епоха, от една страна, и между последната и енеолитната — неолитната култура, от друга страна, има учени, които извеждат славянския етнически масив още от третото и дори от четвъртото хилядолетие пр. н. е. [4] Заедно с това локализирането на славянските земеделски племена в гористите земи северно от Карпатите и в поречието на Двина, Припет и Днепър в източна и югоизточна посока не противоречи, а се подкрепя от историята на индоевропейските народи, основана на езикови данни. Както е известно, древният, изведен по научен път общославянски език представлява важна група в индоевропейското езиково семейство. Редица езикови белези показват близост или контакти между праславянския и някои древни езици, като балтийски, келтски, ирански и кавказки. Това представлява сериозен аргумент за твърдението, че праславянското население е живяло в много дълбока древност в съседство с древните носители на тези езици или, с други думи, древните славяни са заемали междинно положение между Средна и Западна Европа, Балтийските земи и степите на Югоизточна Европа и Предкавказието.

 

13

 

 

Проследяването на древната история на славяните по археологически път е трудно поради едно обстоятелство, което е валидно в много други подобни случаи. На предполагаемата древнославянска територия са открити и изучени много археологически култури, които илюстрират живота на местното население в течение на няколко хилядолетия пр. н. е. Всички тези култури обаче са безписмени. Идентифицирането на носителите им не се постига нито лесно, нито със сигурност. Но някои важни черти, които характеризират тези култури и са тясно свързани с бита и произхода на населението им, служат като сериозно указание за известна непрекъснатост в живота по тези земи или поне за известна приемственост между различните му фази. Такъв белег е погребалният обред. Трупоизгарянето става всеобщо разпространен обред в старите славянски земи, особено през късножелязната епоха. [5] Този обред съпътствува славяните през всички следващи векове по всички земи, гдето те се разселват, и изчезва едва при възприемането на християнството. Този обред е важно указание за това, че поне през втората половина на първото хилядолетие пр. н. е. на север от Карпатите живее население, което може с известни уговорки да се смята за протославянско. [6]

 

В навечерието на новата ера настъпва важен преломен момент в развитието на славянските племена. Започва разпадането на родовата община и на обществения строи, чиято основа е тя. Появява се неравномерност в развитието на икономиката на отделни обществени групи. Поставя се началото на наследственост на властта на вождовете у отделните племена. Славянските племена са на прага на военната де мокрация. Тези вътрешни промени в живота на славяните довеждат до раздвижване, което към началото на н. е. се проявява като експанзия. Постепенно славян ските племена завземат земите на запад към Одер, на юг към Среднодунавската равнина и на изток и югоизток. [7] Те се превръщат през следващите векове във важен фактор на големите етнически раздвижвания, които носят условното название Велико преселение на народите.

 

През този втори етап единният етнически масив на славяните се разчленява на три дяла. В резултат на разширението към запад в славянски се превръщат земите между Одер и Елба и по на запад до планината Харц, земите на Бохемия и Моравия до Дунав, дн. Словакия и Западна Унгария чак до адриатическото крайбрежие. [8] Славяните са в Среднодунавската равнина по времето, когато тези земи стават средище на хунския племенен съюз през края на IV—V в. и остават там през останалите векове, независимо че господари на степите стават между VI—VIII в. аварите. [9] Славяните през V в. са заели вече плътно обработваемите земи около Карпатите и са достигнали бреговете на Долния Дунав срещу укрепената граница на Източната Римска империя. Войните, които започват между славяните и Византия в края на V в. и завършват през VII в., са важен етап в тяхната експанзия към юг. [10] В резултат на тия войни славяните завземат всички територии на северната половина на полуострова и големи части от южната половина в същинска Гърция. Както отбелязва един съвременник на славянското нашествие през втората половина на VI в. Йоан Ефески, славяните се настанили в земите на империята като в свои собствени. [11]

 

За движението на славяните към юг, VII в. е предел, когато те достигат върха на своята мощ и остават на доскоро ограбваните и изоставени от самите тях земи. ит този момент насетне започва тяхната консолидация и вътрешно социално развитие, които ги довеждат до прага на държавност. Ролята на славянска държава върху голям дял от югоизточните и срединните земи на Балканския полуостров започва да играе основаната в резултат на единението на прабългари и мизийски славяни в края на VII в. българска държава. По-нататъшното политическо и културно развитие на югоизточните славяни на Балканите е тясно свързано с нея.

 

И така в развитието на раннославянското общество и култура съществува един додържавен период. Той може да се раздели на два нееднакви по продължителност етапа. Първият завършва приблизително с I в. н. е. Началото му остава все още не-

 

14

 

 

определено. Вторият обхваща първите седем века от н. е. Той завършва с основаването на българската държава.

 

Разбира се, тази периодизация не е еднакво валидна за всички славянски групи. Това се отнася особено до втория етап, когато започва разклоняването на славянския ствол и обособяването на отделни славянски групи на запад, на изток и на юг. Славянските народи от различните клонове достигат в различни времена до държава, т. е. до организация, която да играе активна роля в областта на културата. България, която още при основаването си става държава и на славяните, е в същност най-старата славянска държава, която се създава в Европа, като оставим настрана ефимерната организация, създадена от франкския търговец Само у западните славяни (в днешна Западна Унгария). [12]

 

 

Прабългари. Вторият етнически компонент на българската народност през средновековието са прабългарите. Наричаме ги така за разлика от названието българи, което означава вече една нова народностна формация, в основата си славянска, създадена през ранното средновековие. Прабългарите са били тюркоезичен народ, чиято прародина се намира далеч на изток, в сърцето на Азия. Както и другите тюркски народи, в своите първоначални земи, разположени около и в Алтайските планини, прабългарите са представлявали едно единно цяло с монголските и манджурските племена. Точният обхват на тази най-ранна епоха в историята на древните тюрки не може да се установи. Сигурно е само, че тя обхваща значителен период от време през второто и третото хилядолетие пр. н. е. [13] Следващата епоха в живота на древнотюркските народи е характерна с политическата власт на хуните. Тя се поставя между III в. пр. н. е. и V в. от н. е., сиреч обхваща 8 века. През това време се обособяват големите масиви на тюркските, монголските и тунгусоманджурските племена, които получават свои характерни белези, особено в езиково отношение. [14] В същото време под влияние на политическата съдба на хунския племенен съюз тюркските, монголските и манджурските племена разширяват своята територия, като обхващат открай докрай всички степни земи на вътрешна Азия, от Великата китайска стена до Поволжието. По-специално на разделянето на хунския съюз на две — източни хуни и западни хуни, се дължи и разпространението на тюркските народи на юг в историческия Туркестан и Средна Азия и в Източна Европа. Хунската епоха в историята на тюркските народи подготвя следващия период на самостоятелното им културно и политическо развите и на хегемонията на тюркските народи в степна Евразия през V—X в. от н. е.

 

Тази периодизация в историята на тюркските народи се основава главно на езикови данни. [15] Археологическите паметници от най-ранната епоха в Средна Азия и по-точно Алтайския район не могат да се свържат с тюркското население и отъждествяването на археологическа култура с етнически общности е също така трудно, както в европейската протоистория. Трудността става още по-голяма за следващия период, когато населението в тези гористо-степни земи преминава към номадско скотовъдно стопанство. [16] Битът на населението на огромни територии се диктува от поминъка на чергарството, контактите между отделни племена стават по-интензивни и чести, създават се условия за остри сблъсъци и струпване на огромни богатства. Заедно с това обаче изчезват многобройни останки на уседнал домашен бит, в неуловими за археологията остават следите от селищата и жилищата. Цялото население или огромното му мнозинство живее в леки преносими сглобяеми шатри — юрти. Инвентарът е също преносим. Богатствата на дома се изразяват в струпването на декорирани тъкани — килими, покривки, завивки, кожени облекла и принадлежности, дървени мебели и апликации. Всички тези произведения на богато приложно изкуство са изложени на унищожаване много повече, отколкото редките метални предмети, които се намират обикновено в гробовете. Тази е причината, поради която на културата и изкуството на степните народи се гледа пренебрежително от страна на ония, които я преценяват с критериите на класическото средиземноморско и европейско изкуство и култура.

 

15

 

 

През епохата на могъщество на тюркските народи след V в. културата на тюрките играе ролята на продължител на традициите на хунската епоха и в същото време активно взаимодействува самостоятелно с културното и художественото наследство на народите, които първият и вторият тюркски хаганат превръща в свои подвластни поданици на огромни територии. Тюркското надмощие в степна Евразия се отразява и на интензивния културен и художествен обмен с цивилизациите на юга — средиземноморската, близкоизточната, средноазиатската, китайската.

 

За разлика от ранната култура на славяните в развитието на културата на прабългарите, както и на останалите номадски народи, важен фактор е централизираната военноплеменна организация. Тя се чувствува още през хунско време и продължава да играе определяща роля и през следващата епоха, когато се оформят собствено тюркски политически обединения. Традициите, създадени вече в големите степни номадски военноплеменни съюзи през предходната епоха в развитието на културата и изкуствата, продължават да живеят и по времето на първия и втория тюркски хаганат. Тези традиции дават отражение върху културата на всички тюркски класови общества и влияят на народи, чието етническо и политическо съзряване става или с участието на тюркски елемент или под силното му въздействие. Такъв е случаят и с прабългарите.

 

Естествено през най-ранния, алтайския период в историята на тюркските народи не може да се говори за обособеност на прабългарите като племе или народ със собствени специфични етнокултурни белези. Така например неопределени ще да са били и другите им сродни племена. В много по-напреднал стадий на развитие, трябва да предполагаме, са се намирали ония племена, които в бурната история на вътрешна Азия през последните три века пр. н. е. и първия век от н. е. носили събирателното име Хунну. Може да се предполага, че прабългарите са били в състава на това обединение, известно и в историята със същото име — Хунну. Тюркският език на прабългарите, засвидетелствуван в няколко важни по-късни документи, показва, че в обединението Хунну те са се намирали някъде в западните му предели, вероятно в Източен Туркестан или Джунгария между други тюркски народи. Но когато към края на I в. н. е. Севернохунският съюз бил разбит от китайците и целият западен край трябвало да се подчини на империята, огромно количество степно номадско население в този край предпочело да остави своите земи, за да запази свободата си. През т. нар. Джунгарски врати на планините Тиен Шан те преминали в евразийските степи на дн. Източен Казахстан. [17] Пред тях се откривал простор на запад. В обширните земи на казахските степи, Южен Сибир и Приуралието същинските хуни и тюркските народи, тръгнали към запад с тях, обърнали гръб на вътрешна Азия, подчинена на Китай, и заживели между местните южносибирски угорски племена. [18] За тях останал открит пътят към Средна Азия и на юг към Иран и пътят към Европа. Както изглежда, 150-годишното мирно съжителство на прабългарите с южносибирските и уралските народи се отразило твърде дълбоко върху тяхната етническа обособеност. Защото през следващите векове, когато стават известни на Европа, те представляват самостоятелна общност, различна както от хуните, така и от останалите тюрки. По пътя си към Северното Черноморие те минават през Средното Поволжие, където няколко века по-късно част от тях ще се върнат като постоянни заселници, а на юг в степите на Приазовието и Предкавказието те представляват група сродни помежду си племена, различни от останалите тюрки. [19]

 

Животът на прабългарите в степите на Южна Русия има изключително важно значение за етническото и културното им развитие. [20] Почти три века по тези земи те живеят в досег със старото местно население, което има ирански произход — аланите. Отначало като номади те общуват с това население, което е уседнало и предимно земеделско, поради насъщната нужда от обмен на стоки и пласирането на продуктите на тяхното стопанство. В своята история всички номадски общества от всички времена са имали нужда от продуктите на земеделските общества, които те са си доставяли било по пътя на редовния грабеж, било чрез мирен обмен. По-късно,

 

16

 

 

Карнаухово (СССР). Градище. Фрагмент от устието на съд с вътрешни уши

Карнаухово (СССР). Градище. Фрагмент от устието на съд с вътрешни уши

 

Карнаухово. Градище. Жилище и стопанска сграда

Карнаухово. Градище. Жилище и стопанска сграда

 

 


 

Суворовская станица (СССР): а. съд с излъскани ивици;

Суворовская станица (СССР): а. съд с излъскани ивици;

 

Суворовская станица (СССР): б. съд с врязани линии

Суворовская станица (СССР): б. съд с врязани линии

 

 


 

Деснобрежно цимлянско градище. Керамика

Деснобрежно цимлянско градище. Керамика

 

Деснобрежно цимлянско градище. Керамика

Деснобрежно цимлянско градище. Керамика

 

 


 

Саркел (СССР). Амфора със знак на плещите, внесена от Византия

Саркел (СССР). Амфора със знак на плещите, внесена от Византия

 

 


 

Саркел (СССР). Характерни по форма и украса съдове

Саркел (СССР). Характерни по форма и украса съдове

 

Саркел (СССР). Характерни по форма и украса съдове

Саркел (СССР). Характерни по форма и украса съдове

 

 


 

с. Глодоси (СССР). Накити от съкровище

с. Глодоси (СССР). Накити от съкровище

 

с. Глодоси (СССР). Накити от съкровище

с. Глодоси (СССР). Накити от съкровище

 

 


 

Малая Перешчепина, Полтавска област (СССР). Части от снаряжение и коланни украси от колективна находка

Малая Перешчепина, Полтавска област (СССР). Части от снаряжение и коланни украси от колективна находка

 

 


 

с. Възнесенка. Коланни украси от погребение

с. Възнесенка. Коланни украси от погребение

 

с. Възнесенка. Коланни украси от погребение

с. Възнесенка. Коланни украси от погребение

 

 


 

 

когато част от прабългарските родове започват да отсядат на постоянни живелища, те започват да се приобщават към поминъка и бита на най-близкото земеделско население — в случая аланите. Така те възприемат и оная култура, чиито носители са земеделците, независимо от нейното ниво и характер. В своята история всички номадски общества са показвали лекотата, с която се нагаждат към новите условия и с която възприемат по-прогресивната култура, каквато във всички случаи е културата на земеделците. Така е било в Източна и вътрешна Азия, гдето хунските племена се стремят към постиженията на китайската култура и подчинявайки се на империята, възприемат бита на земеделското население зад Великата стена или по оазисите на Източен Туркестан. Така е било и в Средна Азия, гдето те са били подложени на продължителното въздействие на старата земеделска цивилизация по Амур и Сърдаря. Така е станало и по Сеиерното Черноморие, Приазовието и Предкавказието. Тук към старите тенденции в номадското общество се прибавя още един много силен фактор: непосредствената близост до Понта и ония крайбрежни стари градове, които оцеляват през хунското нашествие и служат като постоянно открита врата към цивилизацията на Източната Римска империя. Въздействието на тази висока цивилизация — независимо от временните трудности и застой — върху номадите е било винаги резултатно в културно отношение. То се оказва решаващо в случая с прабългарите, които независимо от разместванията си по Черноморието — от Предкавказието до Хемус — живеят още преди разселването си 300 години еднакво свързани и отделени от Византия. Така наред с иранското влияние от местното аланско население постоянно действуващ фактор във формирането на тяхната култура е била културата на Византия.

 

И така в своята ранна история, преди съществуването на Дунавска България, прабългарите са имали многовековно развитие, тясно свързано със съдбата на хуните. Не случайно в «Именникът на българските ханове» генеалогията на първите владетели започва с великия Атила — Авитохол. На второ място в нея стои името на Атиловия син Ернах-Ирник, който след разпадането на хунската империя повежда част от своите племена и се настанява на юг от Дунав в дн. Северна Добруджа, там, гдето след два века се настаняват прабългарите на Аспарух и вероятно заварват потомците на Ирниковите хуни.

 

Този ранен период може да се раздели на три етапа. Най-старият започва с неясните очертания на техния живот в рамките на обединението Хунну и на западните хуни до настаняването им в Южен Урал. Следващият обхваща живота им в казах-станските степи и Южен Урал и завършва с настаняването им по Северното Черноморие, Приазовието и Северен Кавказ. Третият етап съвпада с живота им по периферията на Източноримската империя — Византия, и крайбрежните градове, с борбите за независимост на голямото племенно обединение «Велика България» начело с хан Кубрат срещу настъплението на Западнотюркския хаганат в лицето на хазарите и с разселването на прабългарските племена в Европа и създаването на държави по Долния Дунав и Средното Поволжие — Дунавска и Волжко-камска България.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

1. Tacitus, Germaniae, 46. (éd. Fehole), Berlin, 1944; T. Zawadzki, Słowianie w świetle najdawniejszych zródeł pisanych. — Във: I Miedzynarodowy Kongres archeologii słowiańskiej, Warszawa (IX. 1965), t. I; Wrocław — Warszawa — Kraków, 1968, c. 175—190.

 

2. Л. Д. Поболь, Славянские древности Белорусии, Минск, 1971; Ю. В. Кухаренко, Зарубинецкая культура. Свод археологических источниксв, вып. Д 1—19, М., 1964; Раннесредневековие славянские древности. Сборник статей, Л., 1974.

 

3. W. Kočka, L’Etat des recherches sur l’ethnogenèse des slaves. — Във: I Międzynarodowy Kongres. . . , I, c. 45—53; H. Lowmiański, Początki Polski, vol. I, Warszawa, 1963; A. Gardawski, Zagadnienie ciągłośći csadniczej kulturowej i etnicznej w miedzyrzeczu Odry-Dniepru od II okresu epoki brąsudo VI/VII wieku n. e. — I Międzynarodowy Kongres. . . , I, c. 214—240; Ю. В. Кухаренко, К вопросу o происхождении зарубинецкой культуры. — СА, 1960, кн. 1. с. 290—300; П. Н. Третьяков, Финно-угры, балты и славяне на Днепре и Волге, М.-Л., 1966.

 

4. Т. Lehr-Spłbawinski, О pochodzeniu i praojczyznie Słowian, Poznan, 1946; Z polskich studiów sławisticznych, II, Warszawa, 1963; S. Nosek, Zagadnienie prasłowiaszczyzny w świetle prehistorii. — Światowit XIX, 1948.

 

5. Вл. Георгиев, Бележки върху някои особености на праславянския език. — ИИБЕ, XI, 1964, с. 37 сл.; С. Б. Бернштейн, Очерк сравнительной грамматики славянских языков, М., 1961, Т. Milewski, Diferencjacia języków indoeuropejśkich. — Във: I Międzynarodowy Kongres. . . , I, c. 54—74.

 

6. J. Kostrzewski, Kultura prapolska, Warszawa, 1962, c. 330 сл.; Obrządek ciałopalny u plemion polskich i u Słowian polnocnozachodnich, Warszawa, 1960.

 

7. П. Н. Третьяков, Восточнославянские племена, М., 1953; М. И. Артамонов, Вопросы расселения восточных славян и советская археология. — Във: Проблемы всеобщей истории, Л., 1967, с. 29—69; F. Dvornik, The Slavs. Their early History and Civilisation, Boston, 1956.

 

8. M. Ю. Брайчевский, К истoрии расселения славян на византийских землях. — ВВр, XIX, 1961, с. 120—137; М. И. Артамонов, Вопросы расселения восточных славян . . , с. 29—69; И. Вернер, К происхождению и распространению антов и склавенов. — СА, 1972, кн. 4, с. 102—115; В. Chropovsky, Slovensko na úsvite dejín, Bratislava, 1970, c. 102—115; R. Turek, Čechy na úsvitě dějin, Praha, 1963; Die Slawen in Deutschland. Geschichte und Kultur der slawischen Stämme westlich von Oder und Neisse vom 6. bis 12. Jahrhundert, Berlin, 1970. Abb. 1, 2, S. 22; A. Guillou, Migration et présence des slaves en Italie du VIe au XIe siècle. — ЗРВИ, XIV—XV, 1973, c. 11—16.

 

9. G. László, Awaren. — Във: Reallexikon der Germanischen Altertumskunde. Bd. 1, 2, 5, c. 527—534 е събрана литературата върху аварите, господството и културата им, върху историята на двата каганата. Още извори в ГИБИ, II, С., 1958, с. 344—346, 247.

 

10. М. Ю. Брайчевский, цит. съч., с. 120 сл.; В. Тъпкова-Заимова, Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в., С., 1966; История южных и западных славян, М., 1957; М. Комша, Новые сведения о расселении славян на территории РНР. — RSI, IX, 1963; D. Angelov, Die Rolle der Slawen in der Frühgeschichte des byzantinischen Reiches. — Palaiolоgia VII, 1958, 3—4; Fr. Barišić, Le siège de Constantinople par les Avars et les Slaves en 626. — Byz, XXIV, 1954; P. Charanis, The slavic Settlement in the Seventh Century. — BZ, XLVI, 1953; H. Evert-Kappesova, Quelques rémarques sur la colonisation slave. — Actes du XIIe Congrès Int. d’Etudes byz. Ochride II, 1961.

 

11. А. И. Дьяконов, Известия Иоанна Эфеского и сирийских хроник о славянах VI—VII вв. — ВДИ, 1946, 1, с. 32.

 

12. Р. Choc, Sámova Řiše а její zápasy. — Historiè а Vojenstvi 1957, I. c. 1—44; В. Chropovsky, Slovensko na usvite dejin, Bratislava 1970, c. 29—34.

 

13. Л. H. Гумилев, Хунну, М., 1960.

  

14. Н. А. Баскаков, Тюркские языки, М., 1960.

 

15. Пак там, с. 102, 103.

 

16. История Сибири, I, Л., 1968, с. 257—261; Л. Р. Кызласов, Таштыкская эпоха в истории Хакасско-Минусинской котловины, — М., 1960.

 

17. Н. Я. Бичурин, Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена, I, М.—Л., 1950, с. 259; Л. Н. Гумилев, Хунну, с. 220, 274.

 

18. Л. Н. Гумилев, Хунну, с. 241—242.

 

19. Л. Н. Гумилев, Древние тюрки, М., 1967, с. 36.

 

20. С. Плетнева, От кочевий к городам (Салтово-маяцкая культура), М., 1967, с. 7, 188; А. Л. Якобсон, Раннесредневековые поселения Восточного Крыма. — МИА, 85, 1958; Средневековый Крым, М.—Л., 1964, гл. II.