Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Иван Илиев Стоянов. История на Българското възраждане

Художник: Кънчо Данев, 1999 г.

Издателство „Абагар“, Велико Търново, 1999 г.

ISBN 954-427-387-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Участието на българите в руско-турските войни и в освободителните борби на сърби и гърци

През 1768 г. започва поредната руско-турска война, известна като първата Екатеринина война. На 19 януари 1769 г. руската императрица се обръща към славянските народи и гърците със специален манифест, с който им обещава помощ за извоюване на политическа самостоятелност. Този манифест се разнася сред покорените християни от българина на руска служба Назар А. Каразин. По лично нареждане на Екатерина II той обикаля балканските страни, агитира в полза на Русия, разяснява нейните стремежи. Полк. Каразин се завръща на север от Дунав с 3 хил. български доброволци, които участват в сраженията и овладяването на Букурещ през ноември 1769 г. и в превземането на Гюргево в началото на 1770 г.

Бойните действия, които се развиват в Североизточна България, водят до непосредствен досег с руските войски, а това засилва още повече вярата в Русия. Особена активност в подкрепа на русите проявяват българите в битката срещу османците при с. Козлуджа (Суворово). Според подписания през 1774 г. мирен договор в с. Кючук Кайнарджа Русия, освен многото придобивки, получава правото да покровителства християните в някои области на Османската империя.

Втората Екатеринина война поражда нови надежди сред българите. Тя започва през 1787 г. и завършва с Яшкия мирен договор, подписан в края на 1791 г. Активността на населението на юг от Дунав се обуславя и от намесата на Австрия в тази война на страната на Русия, Подписаният сепаративен мирен договор в Свищов през 1790 г. между Австрия и Турция и Яшкият мирен договор не променят положението на българския народ, но промяната в статута на Влашко и Молдова, които преминават под покровителството на Русия, засилва освободителните стремежи сред българите.

Двете Екатеринини войни нанасят силен удар върху престижа на Османската империя. Макар проектите на руската императрица да са свързани с възстановяването на Византийската империя и да са с прогръцка насоченост, българското население се заразява с вярата за покровителство на християнството и за освобождение с помощта на Русия.

Промените, които настъпват в Европа в края на XVIII и началото на XIX в., дават своето отражение и в източната част на континента. Наистина и българската буржоазия, и българското общество като цяло не са в състояние да осмислят и асимилират напълно тези промени, но въпреки това сред тях се зараждат идеи, които показват стремеж за приобщаване към славянския свят. Новите моменти, колкото и нестройни да са все още, се проявяват отчетливо през първото десетилетие на XIX в. Те са свързани както с промените, настъпили сред българите, така и с активизирането на Русия. През 1804 г. врачанските граждани, подпомогнати от други селища в този район, изпращат Иван Замбин и Атанас Николаев (Некович) в Петербург за търсене на помощ от страна на Руската империя. Тази първа дипломатическа мисия показва изкристализирането на една устойчива идея, която ще става все по-жизнена и по-актуална и която ще свързва все по-здраво разрешаването на българския въпрос с позицията и с поведението на Русия. Каквато и оценка да се дава на тази идея, тя се оказва и исторически вярна, и исторически оправдана.

Освободителните тенденции сред българите се подклаждат и от борбите на съседните балкански народи. В тях българският народ участва под девиза „борба за вяра“, като се надява, че той ще получи същото съчувствие и помощ от своите съседи, когато дойде неговият ред. През 1804 г. започва Първото сръбско въстание, ръководено от Кара Георги Петрович. Българите в Западна и Северозападна България се включват масово в подкрепа на сърбите. В българските погранични райони има редица въоръжени надигания на населението, а четите на Хайдут Велко Петрович, Кондо войвода, Драган Папазоглу, които наброяват по няколко хиляди души, се включват в бойните действия на страната на сръбските въстанически части. Отделни българи се издигат като ръководни кадри във въстанието. Такъв е Петър Ичко от Воденско, който участва в преговорите с Високата порта, а едно от примирията носи и неговото име и е известно като „Ичков мир“.

Започналата през 1806 г. руско-турска война активизира участието на българите в подкрепа на сърбите. Освен това по време на тази война българите дават своята помощ и на руските войски. Подкрепата за руската армия е направлявана от политическия център в Букурещ под ръководството на Софроний Врачански. Установени са делови отношения с руското дипломатическо представителство в Букурещ, влиза се във връзка с руските командващи Дунавската армия, като се набелязват конкретни задачи, които трябва да се изпълняват от страна на българите. Софроний снабдява с необходимите пълномощни писма Замбин и Николаев, които чак след това действие на българския архиерей са признати от руските правителствени среди за официални български пратеници. През 1811 г. е изградена Българската земска войска, която действа на страната на руската армия. В нейното създаване участие вземат С. Врачански и Георги Мамарчев от Котел. Освен това във вътрешността на българските земи е създадена разузнавателна мрежа, която осигурява руските войски с необходимите сведения. През 1810–1811 г., когато русите завземат Русенско, Търновско, Севлиевско и Ловешко, българското население се сражава заедно с тях срещу вековния потисник. Българските отряди под ръководството на Г. Мамарчев проявяват чудеса от героизъм в боевете при Силистра. Неоценима е и стопанската помощ, оказана на руските войски по време на бойния им поход на юг от р. Дунав.

Сключеният през 1812 г. мирен договор в Букурещ осигурява известна автономия на сърбите, която е закрепена окончателно сред Второто сръбско въстание. Освен това Букурещкият мирен договор запазва правото на покровителство от страна на Русия върху балканските християни.

Още по-масово е участието на българите в националноосвободителните борби на гръцкия народ. След създаването през 1814 г. на организацията „филики етерия“ (Съюз на приятелите) в Одеса, която си поставя за цел да подготви гръцкия народ за борба, в много български селища се формират хетерии (тайни общества), които се включват в подготовката на въстанието. То започва през 1821 г. От самото начало на въстаническите действия много българи се вливат в състава на гръцките сили както в континентална Гърция, така и в заддунавските княжества, където действат отрядите на Тудор Владимиреску и Александър Ипсиланти, преминали в края на февруари 1821 г. от Бесарабия в Молдова. Опитът на българите да накарат Ипсиланти да преведе войските си през българските земи на път за Гърция, за да могат и те да въстанат, завършва без успех. Предприетите репресивни мерки от страна на турците довеждат до множество екзекуции на участници в изградените тайни общества. Мнозинството от тях са богати и издигнати българи, които освен живота загубват и своето състояние и обричат на мизерно съществуване потомството си.

Във въстанието в континентална Гърция участват известни българи като Хаджи Христо, Ангел Гацо, Ангел Софиянец, Хаджи Михал, Петър Моралията, Иван Селимински и др. Много от тях се издигат и заемат ръководни постове в гръцката армия, а след това участват в изграждането на свободната гръцка държава.

Въпреки проявения героизъм от страна на гръцкия народ и неговите балкански съюзници през 1827 г. въстаническите действия са потушени от турските войски и само намесата на Европа осигурява благоприятния изход. През 1828 г. започва нова руско-турска война. Под ръководството на ген. Дибич Забалкански руската армия преминава през цяла Източна България и достига до Одрин, който пада в руски ръце. Тук през септември 1829 г. е подписан Одринският мирен договор, който дава свобода на Гърция, а Сърбия, Влашко и Молдова разширяват своята автономия. България отново остава в състава на Османската империя.

По време на военните действия българите подкрепят руската армия и се включват масово в борбата срещу османското владичество. Българските отряди в армията на ген. Дибич се ръководят от Г. Мамарчев и Панайотис Фокиано от Сливен. Те отново, както и в предходната война, се проявяват много в боевете при Силистра. През целия боен марш на руската армия тя е подкрепяна от българите, като въстаническите надигания са особено значими в Югоизточна България. Там българското население подпомага дебаркирането на русите при Созопол, а при настъплението им към Одрин българите се надигат масово в тяхна подкрепа. Въстанието, макар и стихийно, има своето значение за облекчаване на изпълняваната от ген. Дибич бойна задача.

Въоръженото брожение сред българското население продължава и след подписването на Одринския мир. Сега то е свързано най-вече с името на Г. Мамарчев, който решава да подготви и обяви българско въстание в района на Котел-Сливен, което да принуди Русия да се заеме и с българския въпрос. Когато подготовката е в разгара си, Г. Мамарчев е арестуван по нареждане на ген. Иван Ив. Дибич и е изпратен в тила на руската армия. Така пропада поредната надежда на българите, породена от тази война и от масовото им участие в подкрепа на руските войски. И този път Русия, след подписването на Одринския мир, не иска да усложнява обстановката, още повече че освобождението на България все още не влиза в дипломатическите и стратегическите й планове.

За размера на българското участие в тази война може да се съди по преселническото движение, обхванало цяла Източна България. Това е най-масовото изселване на българи през периода на османското владичество. Заедно с руските войски на север от р. Дунав се прехвърлят между 100 и 130 хил. души. Причините за това трябва да се търсят най-вече в страха от турските репресии като отговор на масовото българско участие във войната. Преселниците се установяват в Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Обезбългаряването на източнобългарските земи има важни последици най-вече в негативен план. Тези райони са едни от най-добре развитите в икономическо отношение, а населението, което ги напуска, е особено будно и активно и стопански, и политически.