Прабългарски условни знаци и монограми

      Една ежедневна привичка съпътства неизменно човека от незапомнени времена чак до наши дни - навикът да маркира със собствен отличителен знак-подпис свои вещи - съдове, оръжие, дрехи, както и своите писмени послания. Еднозначната идентификация за принадлежност представлява винаги въпрос от съществено практическо значение особено за нуждите на държавно управление в миналото, когато владетелските укази, закони, грамоти, дарове и пр. са изминавали стотици километри за да достигнат до местоназначението си. Ето защо гербовете, печатите /инталии/, монограмите принадлежат към задължителните атрибути на властта в древните общества и се възприемат като знаци на държавен престиж. А поради масово разпространеното използване на владетелски символи в древността, днес те са едни от най често срещаните археологически находки и носят безценна информация както за исторически събития и личности, така и за езика и писмеността на предците ни. Измежду достигналите до нас прабългарски монограми безспорно най-известни са монограмите от пръстените на кан Кубрат, открити в погребението му край с. Малая Перешчепина /Украйна/ /фиг. 2/, както и така наречения Аспарухов монограм върху гърдите на сребърен орел, открит край Днепър /фиг. 3/.
      Веднага прави впечатление, че сред знаците гравирани във владетелските монограми, които в същото време би трябвало да представляват най-висши обществено-държавни символи, няма фигури на животни, растения и други художествени сцени, а присъстват изключително само писмени графични знаци. Че това са производни на графеми-букви от първоизразната прабългарска азбука съответстваща на езика на “Говорещата азбука на прабългарите” - ЪЗъЕр, ще се опитам да покажа сега. В хода на разсъжденията ще използвам вече получени резултати по разкриване езика и писмеността на прабългарите от книгата ми “Говореща азбука на прабългарите” - пето допълнено издание.


      Първото, което искам да отбележа относно монограмите от фиг 2. и фиг. 3. е разположението на знаците по краищата и страните на начертан кръст. В азбуката на прабългарите кръстът представлява буквен знак, обозначаващ буква с фонетична стойност Ръ и значение “много”, защото както вече бе установено, прабългарите са използвали генеративен език, при който всяка отделна буква притежава освен звукова стойност и смислово значение /мотивираност/. Така че, очевидно кръстът участва най-пълноценно в изграждане на идейния образ на монограма с немаловажното си значение “много”, което и днес също постоянно присъства в общоприети обръщения - много успехи, много здраве, многая лета и пр.


       При разчитане на монограмите трябва да бъде взет предвид и разпространения метод на писане по онова време, подобен на днешния ръкописен стил, който позволява особено свързване между последователните букви в текста, но и дава възможност за припокриване и дори вертикално и хоризонтално изместване на буквите, според характера на графичното им начертание. Разглеждайки в предишни статии тази особеност на прабългарската писмена традиция, достигнах до извода, че причината налагаща подобен икономичен запис на текстове, най-вероятно се крие в ограничената площ, която предлагат всички тогавашни трайни носители на писмеността и в стремежа да се напише повече върху дефицитната повърхност. Междувпрочем същия подход продължава да бъде следван от българските писари дълго след покръстване на България и по подобен начин са написани текстове вече на църковнославянската сирилица /”сирилица” идва от наименованието на езика ЪЗъЕр; виж. “Тържество на Българиите” от Б. Иванов/, например Воденския надпис на цар Самуил ( -1014). Наложила се в жестока конкуренция с лансираната от Византия в лицето на Константин Философ и брат му Методий глаголица, българската православна писмена норма наречена сирилица запазва произхода си от прабългарската азбука, а в голям процент запазва и оригинални буквени начертания от прабългарската азбука /виж. “Говореща азбука на прабългарите”- пето доп. издание/ , но още дълги години след утвърждаване на сирилицата като официална писменост в българската държава, в ръкописите се срещат погрешни замествания на сирилишки букви с непопаднали в новата азбука стари прабългарски буквени графеми. И този факт е забелязан също и от други изследователи.
      Така по пътя на оптимално наслагване на последователни букви в линейния текст, за някои по-често употребявани думи се получават характерни графични изображения, които в последствие започват да служат като своеобразни символни знаци на съответните съставни думи. Но забележете, характерните символни знаци на думи, при прабългарите никога не загубват връзка с вида на разделното си побуквено записване, дори после някои претърпени по-късно графични промени. В противен случай биха се превърнали в йероглифи и биха нарушили фонетично-буквения характер на прабългарската писменост на езика ЪЗъЕр. Следва описание на няколко по-известни прабългарски графични символни знаци на думи, които поради присъствието си в надписи с обществена значимост, започват да бъдат възприемани като условни обществено-държавни знаци. /виж. фиг.1/
      Нашумелият напоследък сакрален знак IYI от фиг. 1, според мен е знак на върховния Бог, защото докато Тангра е бог и господар на Земята, то Тъ - баща, мъжко, три-число -особено при двойно посочване чрез Ъ - този, е, това е, да - насочва представите ни към най-важния баща и господар на цялата вселена. Да,той е Бог /Баща/, този, който е - огласява според "говорещата азбука на прабългарите "прочетения знак IYI. /Апокрифен летопис от 11 век твърди, че най-древните българи били "етиопи"!?/. Доколко съществуването на Върховен Бог ЪТъЪ и паралелно Господар на Земята ТъНъГРъ влиза в противоречие с потвърдения стремеж на прабългарските ни деди към религиозен монотеизъм, и доколко подобен модел кореспондира с християнството, остава засега загадка..
      Буквеният знак за АЙ - небе, най, висш - се среща в редица прабългарски паметници - сребърно блюдо от погребението на кан Кубрат /фиг. 4/, владетелски печат на кан Тервел (700 - 721), Аспарухов монограм /фиг. 3/ и др. От шестолъчевия вид на знака, вероятно идва и почитта към числото 6 - до днес отличната бележка за българите е шестицата, Константин Багренородни (913 - 959) говори за "шестте велики боляри" по времето на цар Симеон (893-927) . Азовска Велика България е била разделена на шест федеративни окръга - Чъ РъЮКъ, ЙОНъ РъЮКъ, Тъ РъЮКъ, ЧъЙОТъРъ РъЮКъ, ШъБъ РъЮКъ, БъЧъ РъЮКъ. Известната с надписите си, метална Розета от Преслав, която се оказа според мен "колело на късмета" съдържа надписи на шест житейски ценности - ОБъ - живот; ИЛъ - изобилие, богатство; УМъ - ум, разум; ГъМъ - здраве; ТъКРъ - вървене, удача, сполука; КъБъЗъЗ - хубост, красота; а седмият "късмет" е РъЩъ - надежда, пожелание - днешният аналог на Черен Петър.
      Друг често срещан символен знак /фиг. 1/ е буквеният знак за Ер - език, лист - в монограмите той вероятно служи за придаване на императивна характеристика чрез значенията си "говори", "нареди", заповяда". Съставният знак /фиг. 1/ за ЪЗъ - аз - е широко разпространен в прабългарски надписи, според мен съвсем логично, защото и днес българите гордо заявяваме личностното си присъствие с Аз, а изречено от владетеля, Аз олицетворява неговата висша еднолична власт в държавата. Още повече, че в ония години Аз е било и определение за езикова и народностна принадлежност към народа на азите-прабългари, които сами са наричали себе си ЪЗъКъ - народ на ази. /виж. "Прабългарска съдбовност" от Б. Иванов/.
      Следващият знак от фиг. 1 е за ЧъРъ - първи, лидер, главатар, цар - задължителен държавен знак показващ присъствие на волята на кана. Прави впечатление, че при многократната му употреба, някъде претърпява видоизменения, но също запазва винаги връзка с първоначалния си побуквен генезис. Знак, който вече съм разгледал в предишни статии е знакът /фиг. 1/ за победа ШъКъ - сграбчвам, хващам, побеждавам. При монограма върху гърдите на Аспаруховия сребърен орел, знакът е изписан с отделните си букви, защото по краищата на кръста са разположени само единични букви /фиг. 3/, докато при монограмите върху Кубратовите пръстени присъства в символно-знаковия си вид. /фиг. 2/ Разбира се, сред държавните емблематични знаци /фиг. 1/ неизменно присъства и графичният символ за ТъНъГРъ - баща на земята, господар на земята, Бог Тангра. Самото название Тангра показва, че той идва от дълбока древност, когато според най-старите месопотамски поеми "боговете още нямаха име", както пише Иван Венедиков в "Раждането на Боговете". / В тази книга Иван Венедиков се натъква на изненадващо съвпадение между основни мотиви от епоса на Месопотамия и мотиви от българския фолклор/.За да го открием отново между двуглавите орли от български възрожденски печати в книгата на Анна Рошковска "Българска възрожденска глиптика". Така прабългарският символ на Тангра никога не слиза от пиедестала си, а преминава през епохите и като двуглав орел присъства и днес в много гербове и печати.
      След направените дотук разсъждения осъзнах, че вече е напълно излишно подробно да обяснявам монограмите на кан Кубрат от фиг. 2. Вече всеки може да различи в тях държавните отличителни знаци на прабългарите олицетворяващи: българския род - ЪЗъ, върховната воля на кана ЧъРъ, задължителността на закона - Ер, победоносния характер на делото - ШъКъ, покровителството на Бог Тангра - ТъНъГръ. А собственото име на конкретния владетел липсва напълно според асирийската традиция, официалните царски титли да съдържат информация за годината и месеца на заемане на престола, за ранга, почестите, рода на владетеля и други данни, които в древността са считали за съществени от гледна точка на астрологически, култови, ритуални съображения. Ето защо днес кан Аспарух е известен не със собственото си име Атилкесе /според летописа на Гази Барадж/, а с името на петия федеративен окръг от Велика България, който е управлявал - ШъБъ РъЮКъ - пети окръг. Което показва, че прабългарите не отъждествяват държавната власт само с една личност, както през късното средновековие, а с определени ценности - род, държава, вяра, общи цели. Прабългарските ни деди са поставяли на първо място по значимост в обществото - идеята, функцията, организацията, институцията, а чак след това индивидуалните възможности на отделния човек. Защото са осъзнавали непреходната неизчерпаема сила, която само добре организираното общество притежава за да ги защити в епоха на враждебност и ужасно насилие. И могъщите държави изградени от тях на много места по света, неизменно са назовавани от летописците с определението "велика".
      Аспаруховия монограм от фиг. 3 съм разгледал по-подробно в предишна статия. При него прави впечатление, че по краищата на кръста са разположени не знаци на думи - обществени символи, както при монограмите на кан Кубрат от фиг. 2, а отделни букви, образуващи думи по всяка от страните на кръста. Взети от всяка страна на кръста, буквите от монограма образуват думите АЙБъ ШъКъ - небесен победител, най-висш победител, но имат значение и на "върховна победа".
      Един по-малко известен предмет от онова време притежава според мен най-много прабългарски условни знаци. Става въпрос за сребърно блюдо /фиг. 4/, намерено в погребението на кан Кубрат край с. Малая Перешчепина /Украйна/, за което с основание се предполага, че е византийски дипломатически дар, съдейки от гръцкия надпис по периферията му. Но на лицето на сребърното блюдо ярко се открояват изконни прабългарски знаци - ЪЗъ -аз; ЧъРъ - владетел /цар/. Централно място върху съда заема шестолъчния знак за АЙ - небе, най, висш - подчертавайки, освен смисловото си значение, така също и представата за шестте области на Велика България, на която кан Кубрат е бил вихтун - БъГъО ТъНъ - по-голям господар. А първата област на Азовска Велика България, намираща се в северна посока, областта на на вихтуна - ЧъРъ РъЮКъ, е обозначена върху централния лъч с Чъ - едно /1/.
       Прабългарските държавни знаци, както споменах по-горе, преминават съответно естетизирани в основните символи на следващите общества, но някои от тях още столетия запазват оригиналния си вид в българската традиция. Пример за това е знакът на цар Михаил Шишман (1323-1330), намерен във Велико Търново - фиг. 5. В монограма ясно се очертава думата ШъЧъ - ръка острие, т.е сече /фиг. 1/. Имайки предвид, че прабългарската дума МъАНъ означава метал, желязо - за ШъЧъ МъАНъ получаваме "желязо, с което се сече" или "меч", "шашка". Смело може да твърдим, че родовият знак на Шишмановци идва от прабългарското изписване на наследственото име ШъЧъ МъАНъ - меч. Знаем за почитта към меча в ранното средновековие, когато войните полагат клетва за вярност пред меч /Може би някои остатъци от тази традиция са достигнали и до наши дни, когато например казваме "да сечем бас" т.е да сключим облог; на немски das Schwert - меч, schwoeren - кълна се, на английски sword - меч, sworn - клетва/. От историческите извори е известно, че царският род на Шишмановци води началото си още от първото българско царство. Според Воденския надпис, цар Самуил ( - 1014) е внук на "стария кавхан Шишман", което говори за царска генеалогия с много дълбоки корени, достигащи до далечни прабългарски недра.
      За пореден път се убеждаваме, че при изграждане на своите могъщи териториални държави, прабългарските ни деди влагат всички известни днес елементи на държавното устройство - централни институции, административно деление, общ календар, общ език и писменост, справедливи закони, а така също и официални символни знаци на българското достойнство и суверенитет.

Борислав Иванов Иванов
18.05.2002 год.
гр. Бургас